В хоремага влезе дядо Киро,

лакти облакъти на най-близката софра,

па повика някак си сърдито:

„Цекоо! Я, налей ми чаша вино

и дай суджук, ама от оня,  убавия!“

На краката нямаше обуща…

На бос крак шеташе навред…

Риза избеляла, кърпена досущ

като елекът, кипрещ се отпред.

Панталоните му стари , веч  годин,те не си знаят,

изпотъркани в дувари предпочитат да си траят.

Пийна чаша дядо Киро, даже две, дрямка го налегна …

Попротегна се добре и  на стола се  облегна.

И присъни му се сън, как  е млад и  хубав.

Край чешмата вън, гъст мустак засукал.

Ръкавите запретнал, младост в жилите кипи,

по либето прехласнат, задява я с очи.

А напредя му се кипри, неговата  Рада,

с китка зад ухото скрила, с хубава премяна.

Та понечи да прегърне  свойто либе мило,

но се спъна във котлите, тя пък стрелна го сърдито.

Сепна се от този блян и очи разтърка.

„Хайде, дядо Киро  плащай, че вънка вече мръкна!“

Вечер се промъкна в тъмнина. Кучета разлаяха дворове.

Прегърна  стареца  нощта, а една звезда следеше го  отгоре.