Тайната вечеря
ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ
Събрах най-близките – една дузина.
До ръбчето напълних всички чаши
с христова кръв – червено тежко вино;
разчупих хляба...
Тази нощ бе наша.
Сбогувах се със тях.
Бях стигнал вече
последния завой и виждах края.
Как бях отишъл толкова далече?
Как щях да продължа напред?
Не знаех.
Мълчах на масата.
И те мълчаха.
Бе сладък хлябът. Виното – горчиво.
Събрал ги бях под топлата си стряха
да се простим.
Защото си отивах.
Налях отново. Пиха. После още.
А виното бе силно и коварно.
Петли пропяха – значи полунощ е,
потайна доба, тъмна и невярна.
Да се простим.
Изглеждат уморени,
ще ги обори сън, ще спят до късно.
Така е всъщност по-добре за мене –
без плачове от тях ще се откъсна.
И станах.
Но предчувствие ме сепна,
пристъпих с разтреперени колене:
дванайсет побелели, достолепни
мъже за миг се скупчиха край мене
и всеки бързаше да ме прегърне,
да ме целуне братски по устата.
Опитах се очите им да зърна –
нали един от всички бе предател.
Но бяха потни мъжките им длани,
кесиите им от сребро тежаха
и аз разбрах: онези, дето храних
не само тая нощ под мойта стряха,
отдавна бяха ме предали вече!
Едва ли изборът им бил е труден –
преди да седнем, аз съм бил обречен:
вечерял съм с дванайсет стари Юди.
Сега ме чакат Via Dolorossa,
венецът трънен в края на живота...
Но всеки има кръст. И той го носи,
дори да не пътува към Голгота.
Разсъмва.
Иде стражата за мене.
С дванайсетте ще тръгна през полето.
Но там цъфтят, от мене посадени,
дванайсет
трепетликови
дървета.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Чернев Всички права запазени
