Трифон и Лозица

Не ме събуждай още Слънце

че съм уморена,

преди малко съм заспала,

любена и премалена!

Луната снощи скри се,

някой да не гледа,

а зората се засрами

още щом надзърна.

В най- разкошните покои-

силно мъжко рамо,

остави ме мило Слънце,

да поспя стаена.

Не ме гледай, изкривено

в ризата- постеля

само, ако го събудиш

дълго ще се чудиш!

Не ревнувай, мило Слънце!

Първо теб обичах,

ала Трифон ме отвлече,

а аз не му отказах.

Да пререже снагата ми-

лозица, както пожелае

и фалшивите издънки

сам да обуздае.

Ще ме будиш, мило Слънце,

чак до късна есен, да

родя Гроздан сина ни,

сочен и пораснал.

Ще пролее кръвно вино,

силно и горчиво,

да разпее мъжеството

и зарадва, срамежливи

тръпнещи девойки.

Рано ми е, мило Слънце!

Още ще подремна.