ТРИПТИХ ЗА БЪЛГАРИЯ

                  I.

Гасне природата в язви.

 Пожари  и суша.

 Реките са ялови.

Въздух – отровен.

Море от блата и бетон.

Изсмукан народ е затънал

в смрадта си до гуша,

ослепял, моли Господ

за хляб и подслон.

Фарисеи му тъпчат

свещта на живота,

опрели до гърлото ножа,

опяват съдбата му

с „Многая лета”

и го вкарват в сценарий

на библия нова.

За родéн, за болнав и умрял

в храма Господен

съдират човешката кожа.

Цял живот не достига

да спастрим за гроб и за кръст,

по-напред  – и за книга  –

за Аз, и за Буки, и Веди.

II.

Само кости

от бащина стряха –

омерзена –

с избодени, мъртви очи.

Някой урод

е палнал вратата,

продал катинара, мангала…

От ръце уродливи

в предсмъртния дим

песента на вретено,

кросно, и на стан –

 удушени

в трънливата нива.

Пепелта от косичника бабин

ослепила очите на вятъра.

Вече не тлее в огнището

 сетното въгленче –

факел на новата вяра.

Сатанински театър!

Не пожалил

черешата в двора –

в нея пееше моето детство.

 Днес рисуват годишните кръгове

по дланта ми сълзи-кехлибар.

 И се питам: Родино,

 от какво ще направя

черешовия топ,

че да екне отново Балкана?

Натежаха църковните псалми.

Зазидана в скайпа,

ще гасна по своите внуци,

 сменили черешата с палма

и връх Вола

с нос Добра Надежда.

Как да върнем чадата си,

 майко Българийо?

Станахме прелетни птици,

а гнездата – продухана слама

от вятър променлив,

 която сълзите отцежда.

Океан от сълзи.

          III.

И тогава Иисус

от небето заплака.

Потопът повлече

измрелите риби,

безплодните ниви,

домовете задави

с корени, трупи и смрад.

Тропат сълзите му –

ледни юмруци –

по нашите съвести.