Твоят изгрев
Всеки изгрев ме изпепелява,
както залезът в мен червен.
До сажди плаче, сълзите алени не съхнат,
защото си далеч, защото ти не си до мен.
Защото ме съмнява бягството, стъпките отекват
и греховете наши оскърбени голи,
останали без сенки някак си олекват.
Отлитат в ехото на плясък,
птици плахи пръснати
и полетът посипал пясък
по света като шега някога събрани.
После гъста ревност ме обгръща тайна
и притиска ме незрим за друга,
както аз притискам теб със силата незнайна
в гърдите мои пусти,
сякаш ще усетят нявга нещо
разно от собствените сухи пръсти.
Боже, как жадувам тези устни!
Прехапан вик в нокти вкопчен.
Отпуска се мъглата в стон
и стонът тъне вдън забрава.
Босяк влача Ваше Величество трон
през изсечена дъбрава.
Така чета дни и нощи наобратно
загубил очите свои безвъзвратно.
Ала значими ли са те когато твоите не видят...
Разстоянието стопява се единствено
щом споходи ме цветът на твойта реч
и обещанието в нещо тъй нелепо
достоен може да ме закълне и горя аз жива клада,
докато слънце съществува, докато знам че има те,
ще чакам, ще търпя свит в сърцето си проклето.
Миг по миг то връща кърваво парче,
спомена събира къс по къс, лепи
подобието на едно момче.
Същото, което някога усети всичко, за което бе мечтало,
от което даже капка да повтори,
живота си отново слепешката би отдало
без дори проговори.
А ти си там отвъд сред хора, глъч, лица
и глътка на отмора е едничка мисълта, че нейде ти напомня
нещо мъничко от мен. Кръвта ти бие скромна.
То няма сила мощна, само с обич съм дарен.
Нещо което бях ти дал без да се простя
ако близко с теб е то
на мене никак не ми трябва,
знам живее тя. А то с нейното едно.
Преди да спре наивният му пулс
ще го подържа за да потръпна жив
от нежността на която си способна.
Единствена и твоя.
Затова е приютила като никоя подобна
дълбоко в твоето повила
тъканта от жилката ми родна.
И ще бдя над него в сън свиден и блажен
така до края ми унесен в край отлъчен въплътен.
За пощада аз не моля, та нали съм в твоя плен,
изтръгвам щедро издълбоко и съм сетен облекчен.
В замяна бъди моя заран,
вечерен повей ти шепти ми
няма нищо непростимо.
Усмивка само искам най-последна
за кратко обърната назад
върху нея да полегна,
носи ме помен, ангел съм крилат.
Така тя остава ненагледна,
знай не съществува ад.
Ще посреща изгрева пред мен,
ще се разтегля, за да изпрати залеза червен.
Как отива си със мен.
Виж го иде нощ след ден,
дишай вечна вместо мен.
© Георги Христов Всички права запазени