1989 г.

Вечер, когато аз съм сама

и с тихи стъпки идва нощта,

черният мрак, разплакан,

нежно ме гали с ръка.

Капките дъжд се спират при мен,

ляга на топло дъждът студен

и, плачейки, ми разказва

малко тъжна история.

Ако и ти си с нежно сърце,

подай ми двете си ръце

и слушай разказа на дъжда.

Плача ли аз, плачи и ти,

вятърът нека си шуми.

Той не разбира човешката душа.

.......................................................

Живели момче и момиче

в хармония и красота,

принудени били обаче

да не говорят за това.

Клетва лежала върху тях,

според която вършели грях,

ако разкрият своите сърца!

Ако той любовта си покажел пред нея,

нямало дълго в тоя свят да живее.

В миг щял да стане на камък,

грозен, мрачен, студен и твърд.

Ако ли тя в любов му се вричала,

че от сърце само него обича,

щяла да прегърне свойта смърт.

Гледал я той отдалече и плачел.

Виждала тя как той тъжно крачи

и измъчвал се всеки, уви,

че и другия така го боли!

Тя само него сънувала нощем,

как я целува сред бели овошки,

той пък чувствал на яве

как безкрайно я обожава.

Но един ден, усмихнат и летен,

той в гората намерил цвете.

Някак странно го харесал

и го откъснал с ръка.

Омагьосан, забравил своето момиче,

колко безкрайно бил го обичал,

махнал с ръка и просто така

тръгнал сам по света.

Девойката плакала тъжно сама.

Идвала с тихи стъпки нощта,

черният мрак, разплакан,

нежно я галел с ръка.

Капките дъжд тъгували с нея,

лягал на топло дъждът студен

и оплаквали нейната история.

...........................................

Минало време, дни и нощи.

Цъфнели, вехнели много овошки,

двама сина тя имала вече,

той имал две дъщери.

Много години ги деляли

от неочакваната раздяла,

но съдбата просто избрала

все пак любовта да спаси.

................................................

Менят се посоки, кръстосват се пътища,

животът ни някой в мозайка подрежда.

И все пак живеем, обичаме, борим се,

завинаги скътали една смела надежда.

...................................................

И някъде там, в един малък град,

той я видял и тя го видяла,

стопил се безпомощно остарелия хлад.

Защо ли и двамата побледнели тогава...

Бие сърцето, удря в гърдите!

Бяга часовникът, гонят се дните!

А любовта, като виното старо,

отлежала и пазена, по-истинска става...?