Търся си вяра сред вятъра
Тихо залязох. Усмихнах се.
После удавих си спомена -
някога страст съм била,
друг път сълза неотронена.
Твоята кожа е вятърът.
Значи си призрак. Невзрачен.
Нямам потайности в скобите.
Често заспивах прозрачна.
Нямам и страх от присъствие.
Гола минавах в средите.
През тъмнолилавите месеци.
Страшно кървяха ми дните.
Мъчно разделях се с плътското.
Влизаше в мен безболезнено.
Значи си призрак. Усещам и...
твоя съм клетва веществена.
Зная, че утре ще грейна
с диво сияние. Лудост е.
Пак като смърт ще се кича.
Тиха, ще кресна, озъбена.
После ме срещай. Безименна.
Нямам си кожа, а костите,
дето ги гложди посредствено,
теб заобичаха простичко.
Нямо показах ти себе си.
Чиста. От слепи изплакана.
Всъщност съм призрак. Не виждам и...
търся си вяра сред вятъра.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Йоанна Маринова Всички права запазени
