В един съботен ден

В един съботен ден
В един съботен  ден, под мрачното утро, на пейката в  паркa,  стоеше той . Сърцето му бе потънало в печал, разумът му потънал в дълбокия здрач на мисли. Наоколо около него беше само сивота, както бе и в сърцето му. Потънал в далечни и великолепни спомени. За това кой беше той, как бе изживял живота. 
Спомняше си за войната , за войната в живота му, за войната в сърцето му, за войната в душата му и най-вече за войната в разума му, който имаше чувството, че понякога г губеше. Спомняше си и хиляди игли пронизваха сърцето му, както дъжда пронизваше между клоните на дърветата. Бе толкова Симона . Спомняше си за младините си, които бяха хубави, спомняше си за старините, които бяха лоши. 
 Беше грохнал и изнемощял, лицето и ръцете му бяха сбръчкани, краката му – едвам подвижни, сърцето му-то бе и живо, и умряло. Бе изпитал и щастието, и мъката. Беше изпитвал всички чувства на сърцето. Ала беше само това, само спомени.
 Бе потънал в дълбоки спомени, за онзи момент от живота му, който беше жив. 
Било е някъде през далечната 1915 г. , когато той беше в разгара на младостта си. Беше на фронта , на война. Беше прежалил живота си, мислеше, че всичко е изгубено. Майка му и баща му бяха безмилостно убити. Нямаше брат  нито сестра. Беше сам. Отчаян и отегчен от живота. Изгубил бе всичко, което притежаваше-имоти, дом . Единственото, което имаше, бе само младостта и хубостта си, ала му бе ясно, че и нея някой ден ще загуби. Нямаше нищо и това разяждаше сърцето му и разкъсваше душата му. Нямаше нито желание, нито страст, нито порив в сърцето му. Там беше той на фронта  в безкрайния шум на бомбите, в безкрайния звук на пистолетите. И се бореше, но единствено за своята родина. И докато потъваше във все по-дълбоки мисли, един куршум прониза сърцeто му-празното му сърце. Той бе готов да си замине от този свят, нямаше страх  нито от куршумите, нито от бомбите, нито от смъртта. 
  Чуха се викове: 
-Павел, Павел е тежко ранен!
Той беше на около двадесет години, висок 1,85, с тъмна мургава кожа,със светла коса и здрави рамене,  а очите му бяха сини, които можеха да пронижат всяко сърце, ала неговото сърце, не можа да прониже никой . 
Той бе полумъртъв, когато го откараха в поликлиниката. Дишането му бе трудно, раната му кървеше все повече, беше на прага на смъртта. Ала сърцето му-то бе спокойно, беше свикнал да живее в самота и знаеше, че тя бе единствената му спътница в живота. 
Стоящ на предсмъртното легло, готов да си отиде от този злобен свят, готов да се сбогува с живота, макар да не беше изживян, тогава, тогава- погледът му се размина с нея… с Изабела.
Тя беше медицинска сестра само на двадесет и пет години.  Беше от богато потекло , с красива къща в града, беше с образование, с родители, които правеха всичко за нея. Имаше всичко, което живота предлага. Тя бе висока, с черна коса и черни очи, очи-като маслини, слаба и стройна. Беше облечена в бялата си медицинска престилка. Тя обичаше работата си,  беше отдадена на нея и чувстваше като свой дълг да помага на нуждаещите се хора. Но тогава тя видя него… краката й се подкосиха, усети пеперуди в стомаха си, усети горещи и студени вълни, които я обливаха. Той стоеше и я гледаше. Не беше изпитвал такова възхищение към жена. Изведнъж  той усети дълбоко в сърцето си порив, който не бе изпитвал, усети страст, усети някакво дълбоко чувство непонятно за него  и тогава той разбра, че това е онова чувство, което той не беше изпитвал до сега. Там в последните му мигове той изпита любовта. Той знаеше, че ще умре , но сега повече от всичко той искаше да живее. Искаше живот. За първи път той искаше да живее, чувстваше, че е нужен, но знаеше, че няма да живее. Той усети голяма умора, усети куршума в сърцето си, усети болката за нещо, което искаше. 
 Тогава той почувства, че умира.. А Изабела стоеше до него и изпита нужда да му помогне. Стоеше вцепенена и колкото и да искаше да му помогне знаеше, че не може… Почувства се загубена. Започна да вика за помощ. А той беше заспал или умрял, никой не знаеше. Тя викаше за помощ, ала се чувстваше безпомощна. Тогава  Изабела го заведе в операционната. Цялата облята в сълзи и пот, почти на прага на отчаянието , започна да се контролира. Бавно тя започна да се само обладава. Остави го на главния хирург, а тя беше чакаща за чудо.  Излезе тя с наведена глава, притеснена и свита. Сърцето й се беше свило, дълбоко  в душата си тя усещаше много тъга и печал, много мъка. Но чувстваше и нещо друго, някакво необятно за нея чувство, нещо ново, но толкова силно и хубаво. Тя си спомни за големите му сини очи, за пронизващия поглед, за красивото лице, което беше видяла. Тогава тя се стъписа – та аз дори не съм говорила с него-помисли си тя. Тогава тя разбра, че може би беше любов. 
 Минаха се часове, а беше все така безмълвно.  Сърцето й беше свито, ръцете й трепереха. Тя усети,че не се владее. Изабела се върна отново в поликлиниката. А там се чуваха викове и крясъци на ранени хора. Гледката беше смразяваща. Всичко наоколо беше само кръв. Хора борещи се за животите си. Хора викащи за помощ, ала няма кой да им помогне. Но в мислите на Изабела, беше само Павел. Дали е жив-мислеше си тя.  Мислите й бяха не спокойни . А душата й бе толкова самотна. Вечерта тя се прибра, цялата изтръпнала и озадачена от живота. Струваше ли си толкова много войни, толкова много кръв и толкова много човешки животи. Тя бе толкова уморена и сломена, че едвам стигна до леглото си. Отдаде се на дълбок сън. Заспа с мисли за Павел. 
   На сутринта тя забързано и с нетърпение тръгна към поликлиниката, очакваща да види Павел, да разбере какво се е случило с него. Да разбере дали е жив. Когато тя пристигна го видя, и разбра, той бе преборил смъртта. 
  Тя се вгледа в него. Питаше се как така той бе жив. Та това беше чудо. Дълбоко в сърцето си тя усети леко успокоение. Минаха се дни и седмици, а той бе все още там. Бе преборил смъртта, но бе изпаднал в постоянен сън. А тя беше там ден и нощ бдеше над него, чувстваше, че това бе живота й , чувстваше, че той бе живота й. Това беше ново чувство за нея. Тя се грижеше ден и нощ за него. Беше всеотдайна, безкористно загрижена за него.  

 Когато дойде един ден лекарите я посрещнаха с лоши новини. Бяха готови да го ефтанизират.  Каква зверщина беше живота. Тя усети гняв, усети, че света й се срина. Тя беше изпълнена с  ярост, със чувството на самота и с чувството на загуба. През нея преминаха всякакви мрачни чувства, когато тя чу  един изнемощял глас .. Изабела, Изабела. Когато тя погледна беше той Павел и беше жив. Сърцето й сякаш олекна, когато тя го видя. Сякаш живота й се върна, сякаш имаше причина да живее отново, той също.  Погледите им се бяха вцепенили един в друг, гледаха се с такава.. любов. 
 В мрачното утро на този дъждовен съботен ден, те излязоха на двора.  Тя се протегна и хвана ръката му, беше толкова топла, вгледа се в очите му, които я гледаха с такава мистериозност и загриженост. Той я дръпна към себе си, усети нежните и топли устни. Това беше целувка изпълнена с нежност и със страст. Това чувство, което той изпитваше към нея бе загриженост, бе нежност и най-вече любов. Взираше се в  тъмните й черни очи, изпълнени със сълзи. Тя се беше почувствала жива, нужна и потребна. Потребна , както на света, така и на него.
   Минаха се седмици, той беше здрав, млад и силен. И влюбен. Много влюбен.
  Изминаха се няколко месеци от тази трагедия ,  а те бяха все така влюбени. Бяха живи и щастливи. Те си бяха упора един на друг, за нея светът беше само той, за него светът беше само тя. В една септемврийска съботна вечер, бяха отишли в града на бал. Той не беше много по аристократските празненства, но той почувства, че това беше най-хубавата му вечер в живота. Беше обикновено момче от село, а тя го обичаше с щялото си същество. Когато вечерта утихна, в тъмните часове на нощта, те се насочиха към дома на Изабела. Беше тъмна, но красива нощ, с безброй звезди и с огромна луна. Беше есенна вечер, толкова нежна и красива. Бяха хванати за ръка и си говореха за бъдещето, той й разказваше колко деца иска да имат, а тя си мечтаеше за деня, когато бракът ще ги свърже завинаги.  Те се чувстваха, толкова щастливи, че нищо нямаше как да им сломи духа. Когато те стихнаха на улицата пред тях, той я дръпна към себе си, за да усети отново чувствените й устни. В следващия миг се чу изстрел. И тогава той видя, този път изстрела беше право в нея, право в сърцето й. А чувствената и топла Изабела се свлечи на земята-мъртва. Тя беше мъртва.  И тогава той усети,че отново е мъртъв.
  След 40 години, той стоеше на пейката пред тях, в този  дъждовен съботен ден и си спомняше за Изабела. Спомняше си за последната целувка в есенния съботен ден. Минаха години, а той все още се чувстваше изпепелен, самотен и духовно мъртъв.  Водеше непрестанна духовна  война в живота си- знаеше, че трябва да я забрави, а чувстваше, че не може. Целият му живот мина само в спомени, в спомени.. за нея.