В клетка
По дяволите! Толкова ми писна
от хилядите грижи и тревоги.
Все някой нещо ново ще измисли,
защото, както знае, всичко мога.
Омръзна ми безкрай да ме обичат,
ако съм мила, кротка, услужлива,
а да остават сляпо безразлични
за волната душа на самодива.
Не искам, уморих се най-накрая,
мечтая сам самичка да избягам
от този ад, с декорите на рая -
той не крила, вериги ми предлага.
На кой и за какво ли да му пука,
че имат своя воля ветровете?!
Какво, че наковалнята и чука
нелепо увенчани са със цвете!?
Защо ли чужди дългове да плащам
и от любов вини да ми вменяват?!
На искрена загриженост под плаща
най-лесно тясна клетка се сковава
и спира се летежа над вълните.
Товариш с дълг и после е играчка
да хванеш в плен. В небето са орлите,
а в центъра на клетките - глупачки.
Единствено остана ми мечтата
и силата да давам, без да имам.
Не помня, не умея да пресмятам
и знам, че никой нищо не дължи ми.
Обичам ли, не искам и да зная
за жалки и дребнави равносметки
и нищо не очаквам - любовта е
най-истинска без рамки и решетки
и с безусловна щедрост се дарява,
докосва с топлина, но не притиска...
И вярвам, че това ми дава право
за себе си такава да я искам.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Вики Всички права запазени
