В мечтите на делника
И плачеш понякога -
рядко, но
плачеш...
Затворила в себе си
толкова
болка.
И плача понякога -
рядко,
но плача...
И трябва
да видя...
очите ти.
Във утро,
на спирка,
унил е
тролеят.
И сив е денят ми...
и мрачен, без песни.
И плачат човеците,
цялото всичко –
тролеят и дeлникът
бавно се влачат.
Прозорецът,
хората –
толково стари-
и слаби...
Пресичаме делника -
духове закалени.
Пресичащи, свикнали –
без команда – "зелено!"
Аз, хората.
Търсим поредната
малка спирка,
но нямаме право
да слезем
на нея.
/Поезия,
намразила себе си -
всеки ред,
всяка дума./
- Днес аз съм до тука!- виква тролея.
- Само до тук ли?!
- Имам повреда!
И слизаме пак
през онези врати.
И слизаме целите,
и пак се тикаме.
И в качване,
в слизане
Той отминава...
Но пак
си говорим
и пак се надяваме
повече да не плачем,
да не плачем...
Сами...
И толкова искам
да видя плача ти -
да избърша
сълзите ти...
Цялата болка
да легне във тъмно,
а ти да...
поспиш...
Но днес,
знаеш ли,
без да искам,
пропаднах.
Паднах.
Рязко заспах -
като в смърт,
без никакъв страх
в мен,
и видях,
че ме питаш
“Хенри,
къде си?”
Бях тук, но
не бях –
не можех да пиша,
и да говоря...
И знаех, че
плачеш,
и глухо те чувах...
Със цялата мощ на гласа си
извиках
във нощ!
Така,
чак светът да ме
чуе...
Ала той е забързан,
на кого да се сърдя...
Слизам.
И се прибирам.
Със сянка от старост,
със някаква чанта,
събрала във себе си
малко плач,
малко ярост.
Но, ето – оставям я
в коридорното тъмно.
И ето – очаквам те!
Да, тихо те чакам.
Но тебе те...
няма
И плача понякога -
рядко, но
плача -
затворил във себе си
зъзнеща
болка.
И плачеш понякога -
рядко,
но плачеш...
Кога ли, момиче,
ще срещнем
очите си...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ясен Крумов- Хенри Всички права запазени
