Самотата не е престъпление
и не води до смъртна присъда.
Тя е чисто житейско явление,
но те прави и сив, и недъгав.

Тя прилича на болест, която
те изгризва по малко отвътре.
Тя е злото, до болка познато,
щом отвориш очи и е утре.

И множат се до лудост утрата,
а калъпът им – все един същи.
Сутрин тя ти отваря вратата,
вечер тя те изпраща до вкъщи.

Помежду – няма нищо особено.
Много хора и тяхната липса.
Те общуват със тебе – така е, но
ти не знаеш изобщо кои са.

Понакуцваш с надеждата празна,
че и сам ще откриеш илача
срещу тази проказа заразна,
дето редом до тебе се влачи.

Най-ужасното в тази реалност
е, че всъщност съвсем не си сам.
Самотата е нов вид нормалност,
и не знае какво е „Сезам,

отвори се!” Животът е хубав,
но му трябва такава магия...

Избереш ли си твърда коруба,
се подписваш: Живот в самотия.