В тъга

Навън е есен, дали ще вали,

чува се тъжна песен от

ридаещи женски очи.

Нима от времето или

от любовта,

дали да вярва в лъжите

една жена?

Кой ще изтрие сълзите,

нима мъжка ръка,

а дали те ще спрат

или ще текат като река?

В стаята сгушена,

до прозореца блед,

облаци гледа в сив силует.

Спомени чужди, мисли добри

изплуват, но мрат от лъжи

и действия зли.

В сърцето кървящо,

вик заглушен,

момиче ревящо сред

път нерешен, накъде да поеме

живота сега, дали да повярва

на мъжки слова!?

Отпусната женска глава,

силует уморен,

сълза се проронва в деня

тъй студен.

Устните жалостно молитви

мълвят, нямат те сили да

продължат,

ръце студени, скръстени едва,

изпращат молитви от женска тъга.

И ето зли мисли,

напоени със сълзи,

поглеждат очите навън,

устата мълви, със скрита надежда едва

отронва се глухо

„дано не вали"!

Ридае женска душа,

раздвоена на две сега е тя,

къде да го търси, дали да повярва,

не смее да реши,

тя го обича, дори да греши!

Решена да се изправи срещу съдбата зла,

потънала в сълзи уморена жена,

не може да спре да ридае,

има ли право да мечтае,

лоша игра ли играе и знае ли

вече коя е?

Изгуби се тя в мрака и силите спират,

свещите гаснат, мечтите умират.

Догарят мислите светли и спомени весели

спят,

събуждат се други угрижени и нови се нови редят,

чужди думи слушани, като камбанен звън в мене ехтят,

мисли злокобно се преплитат, сърцето нежно рушат.

Тъжни очи бродят в тъга,

търсят спасение за ранена душа.

Студът рисува по уморени лица,

тежък дъх замъглява стъкла,

сълзите красиви, кристали от лед,

нежно разбиват се, падат заради теб

очите красиви са мокри сега, могат ли,

а искат ли да скрият скръбта.

Навън е облачно времето спря,

тих вятър косите развява едва

в деня тих и студен, смирено

се питам

„ще има ли слънце

за теб и за мен"?!

Поглеждат навън изморени очи,

с дъх притаен и с надежди

устата ехти.

Чува се песен и мисъл на глас

„Обичаш ли ме, питам се аз"!