На меко си постлах, 
защото глупав бях,
мечтаех и броях, 
и някак проумях,
че всичко е безкрайно 
и времето и аз...

И зная, за къде 
е моето небе,
и зная, за какво 
е моето зарево.

Да цъкам със език,  
не става в труден час,
да чупя със глава, 
не е добра черта,
да мога да летя с тъгата, 
с радостта!
Е истинско, дори, 
зад четири стени!

Душата ми в покой, 
свободна е, не спи,
сърцето ми шепти, 
не падай, не тъжи.
Едно е да си сам, 
а друго да си ням,
и няма да си ням, 
когато не си сам.

И искам и това, 
и искам онова,
защото съм във плът, 
а плътското зове…

А моето небе, 
а моят бял воал,
приготвен е за там, 
в последният ми бал.

Защо е този кич, 
защо да пия кал, 
когато имам чистата:
― Вода от моя Крал!

Войната не търпи 
щастливите, нали?
Войната е тъй зла, 
тъй нагло ме отвя,
над общата тъга, 
над общата вина…

Джакомо не е сън, 
кристален нежен звън, 
е неговият ум…
Разбран и неразбран… 
Порасна ли? ― Не знам.
За някой да растеж 
е да си непукист,
но казвам ви това, 
от цяла си душа,
тук в тоя гъсталак, 
не струва и петак.