Венециански гондолиери
ВЕНЕЦИАНСКИ ГОНДОЛИЕРИ
______________________________________________
На сеньора Лоджетта Сансовино.
С уважение!
И признателност...
Венециански гондолиери.
Все старата,
толкова пъти изпяна песен пеят.
По Канале Гранде.
От своите тъжни гондоли -
мидени черупки,
заровени в зелените води на Венеция.
"Сан Марко".
Ненужна. Забравена. Величествена тайна -
умряла със умрелия залез. Гълъби.
Разлюшкани весла. С неуловимост.
Гребат тишината. И разплискват уморената
безшумност. В притихналия полумрак.
Звън от копита на железни коне.
И полет на лъв...
"Ка' Д'оро".
Промълвени. Окапали. Звукове.
Древна. Каменна. Изгубена колонада.
Златен кей. Пламтяща Готика...
Чезнещ блясък - полюшващи се мрачни пламъци.
"Понте Риалто".
Аромат на неоцелял живот. Изгубен
в тъмнината чар. Замлъкнали векове.
Неуспял опит за връщане на смисъла,
отнесен със удавените завинаги времена.
"Мостът на въздишките".
Топла кръв. Жажда за живот.
Разкъсани с нокти и зъби мечти.
От едната страна - кехлибарена светлина.
В тишина и сигурност потопено весло.
А от друга - решетка. Стон. Стена.
Ръждиви удари. Зелен плясък на въртоп...
. . .
Мъртви Венециански гондолиери.
Все една и съща.
И от вас забравена
песен пеете.
По Канале Гранде.
Гниещи, дървени, мокри кнехтове.
Безмълвен и обречен...
Бавно потъващ град до брега на Адриатика.
Виктор БОРДЖИЕВ
2009 г.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Виктор Борджиев Всички права запазени
