Аз бях войник на своите Балкани.
Аз бях боец в полето на честта.
Защото се сражавах с урагани.
Защото ненавиждах подлостта.
Аз бях на топа винаги в устата –
обиждан и наказван, и руган,
задето нарушавах правилата
от времето на Тервел и Паган.
Преглъщах нараненото си его
в стремежа си да стигна Маркаджик,
но никога не стигнах аз до него
преди да акустирам край Балчик.
Сърцето си усещах във петите,
а в облаците – своята глава,
додето се преборя с канарите
по хребета на Стара планина.
Аз виждах как денят ми наближава –
безмълвен и студен като смъртта,
но казвах на сърцето си тогава,
че всичко е измама на плътта.
Че всяка моя клетка е спасена,
щом имам цел. И вяра. И мечта.
Аз пак ще нося – цялата Вселена
от Черни връх до краят на света!
Където под звездите ще остана,
за първи път от спомени пиян.
Ще стигна до сърцето на Балкана!
И там ще се превърна в Ураган!