...

5 години...
Лицата ни застива в мраморния зид.
Боли ни...
Раната незаздравяла връща споменът изтрит.
Беше тежко,
горчивината в гърлото стои...
Държанието мъжко
за теб не бе привично "жестокостта" да изтърпи...
Но ти - съдбата си достойно издържа!
Какво си имала да патиш, мамо,
незаслужено попаднала в борба,
светът загуби твойто рамо,
загуби чиста, благородна, хубава душа!
Не се забравя последното дихание,
сълзите на баща ни, громкия му вик,
и дългото стенание
в дните му почернени, без твоя нежен лик!
Кажи ни -
само дума, тъгата да стопиш...
Прости ни! -
безсилни бяхме, сега завинаги в пръстта ти спиш...