Това стихотворение посвещавам на моята баба, която не е сред нас... Може би тя ще го прочете... Обичам те с цялото си сърце! Никога няма да те забравя!


Няма те сега... Отне те от мен смъртта!
Няма те сега... Отгледа в мен човека!
Няма те сега... Да видиш мойте болки и мечти!

Ах, ако знаех поне чувстваш ли се добре...
там, където всъщност си...
Не, не зная къде е това.
Не мога да ти изпратя дори и мъничко писмо!

Понякога те виждам нощем в съня,
но ти не идваш често! Защо така?
Не се ли чудиш, твоето внуче
как я кара на Долната земя?!
Да, Долната!
Защото вярвам! - Ти си в Рая!

Може би един ден пак ще седнем
и някоя народна песен ще попеем!
Да те попитам - Ти ли си това,
което показва ми винаги вярната страна?!
Защото нещо вътре ми шепти -
"Не така!" или "Давай, това е правилно!"

Знам за мен живота си даде
и ако мога за миг отново да го споделя с моя,
всичко ще направя, всичко ще дам!
Моля те, иска ми се да се върнеш при нас!
Моля те, прости ми, ако болка на теб съм донесла!
Моля те, прости ми, ако опитвам се да те забравя!

Опитвам се понякога да забравя, истина е!
Но не от омраза или гняв!
Не, нямам към теб такива чувства!
Опитвам просто миналото по пътя някъде да оставя...

И мъката да прежаля, но не мога, не мога...
Как това да сторя, като вкъщи все те няма!
Като празно е от ляво и сълзите да спрат не могат...

Сега стоя тук пред твоя гроб...
Ти си вътре, но всъщност къде си?
Кажи ми, ще дойда при теб поне за секунда...
За секунда теб да прегърна, както беше преди...
Преди да дойде онзи миг...

Онзи миг нежелан, онзи миг милиони пъти преживян...
Онзи миг преди години изживян...
Онзи миг донесъл единствено тъга,
онзи миг, в който дойде смъртта...

От този миг нататък ти изчезна
и няма те сега, но къде отиде и моята душа?
Ти със себе си ли я взе?
Не зная, но няма я, опитвам се да я намеря...
И тебе търся...

Намирам те в съня...
Будя се с радостни сълзи в очите!
Оглеждам се развълнувана,
но осъзнавам, че ти остана там...
Там, в съня...
Защо една сутрин не се пробудиш ти заедно с мен?
Колко хубаво ще е отново да си поговорим
и на висок глас за нещо да се смеем!

Помниш ли, как аз растях?
Помниш ли, колко пазеше ме ти?
Помниш ли, дори как карахме се заради мойте щуротии?
Помниш ли, колко заедно сме плакали?
Помниш ли, как целия си живот с теб изживях?

Сега къде си, мила бабо?
Къде си, защо сама ме остави?
Толкова пъти питала съм се това
и никога никой не ми отговори
и никога няма да разбера...

Където и да си ти...
Прости!
Където и да си...
Мен помни!
Където и да си...
Обичам те, знай!
Където и да си...
Благодаря, че направи от мен човек!