ЗАБРАВИЛ БЕШЕ... ДА МИЛВА ПРОКЛЕТНИКЪТ
Два пъти се преобърна
небето и целуна
земята ми.
Оня вятър... лудия,
който все търсих и виках -
най-после дойде.
И утихна в косите ми.
Забравил беше нежно
да милва, проклетникът...
Такъв си беше.
Луд за връзване.
Търси спомени
в изсъхналата шума.
А сърцето ми тръпне...
До пръсване,
че нещо съм сбъркала
при чистене праха
на всичките стари илюзии.
Обичам беса му.
И тези коне -
препускащи лудо в дните му.
И оня пламък в очите
обичам...
Знам, че много жени
прелъсти.
Докосва със пръсти.
И лъга, че ги обича.
Много, много чужди
мечти удави в потока
на лудата си кръв...
Но аз му оставам - единствена
прошка и вярване.
Пукат се вените и
миришат на зима
Нека кротко поспи...
Аз съм сънят му.
И го обичам!
Този
мой дявол...
И ангел... И Бог!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Веска Алексиева Всички права запазени
