Защитна реакция
Аз съм същинска къща рухнала, без ни един прозорец,
забравен ръжен във семейното огнище.
И стомна пукната, разнасяна от бродник,
намерена на селското бунище.
На мен олтар не ми е нужен вече –
отскоро моля се във капището.
А труповете никога не са погребани:
бойци в окопите на настоящето.
Тук истините са докрай стерилизирани,
метал, във който консервираме мечтите си.
И никога до рибешки глави не се докосваме,
защото претендираме, че сме доволно сити.
Развидели ли, по кръстовищата разминават се
цитирани съдби и преиграни чувства.
Дори в мълчанието си да крещим, разбира се,
не се приема за изкуство.
Но ако някой днес, от тази къща рухнала,
понечи да отмъкне тухлите,
ще го затрупа тежък покрив-откровение...
И ще се случи пред издъхване.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Константин Дренски Всички права запазени
