Вървя – не, тичам
по алея от отровни мечти
и думи изгубени сричам,
а от буквите ме боли.
Дъждът ме бие жестоко
с хиляди малки камшици.
Задъхан спирам...
поглеждам във локва.
Вътре някой се дави...
със спомени.
- Човече - питам - защо се убиваш?
- Не виждаш ли малко смисъл да бъдеш?
- Виждам - отвръща - виждам, уви.
Всъщност...
точно това ме уби.
Отново побягвам
в пета посока.
Чужди стъпки преследвам,
да спра така и не мога.
Той, къде ли е стигнал?
Дали е добре?
Сладолед обича ли?
А късно нощем кафе?
Пука ли му изобщо
за пътя, по който е минал?
Знам, че тук бил е, защото
рекичка от кръв е оставил.
Продължавам...
да бягам,
да спирам,
да стена.
Дробовете изтръпнаха,
краката се строшиха.
Пълзя...
все напред
със пресъхнала уста.
Защо...
Защо...
Защо не мога да спра?