Защо не мога да спра?
по алея от отровни мечти
и думи изгубени сричам,
а от буквите ме боли.
Дъждът ме бие жестоко
с хиляди малки камшици.
Задъхан спирам...
поглеждам във локва.
Вътре някой се дави...
със спомени.
- Човече - питам - защо се убиваш?
- Не виждаш ли малко смисъл да бъдеш?
- Виждам - отвръща - виждам, уви.
Всъщност...
точно това ме уби.
Отново побягвам
в пета посока.
Чужди стъпки преследвам,
да спра така и не мога.
Той, къде ли е стигнал?
Дали е добре?
Сладолед обича ли?
А късно нощем кафе?
Пука ли му изобщо
за пътя, по който е минал?
Знам, че тук бил е, защото
рекичка от кръв е оставил.
Продължавам...
да бягам,
да спирам,
да стена.
Дробовете изтръпнаха,
краката се строшиха.
Пълзя...
все напред
със пресъхнала уста.
Защо...
Защо...
Защо не мога да спра?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Светослав Николов Всички права запазени