Зеленооката Блудница...
З Е Л Е Н О О К А Т А Б Л У Д Н И Ц А . . .
________________________________________________
Коси на Самодива - черни...
Като следполунощно безлуние.
Очи зелени - злачни и пронизващи.
Затаили магията на хищното безумие.
Гръд от алабастър. Лебедова шия...
Отдясно на рамото - малка синя лилия.
Сластно провиждащи се под атлазената нощница.
Дълги дивни бедра... Към греха две пътеки мамещи.
А по-нагоре - Олтарът на моето жертвоприношение!...
Прокарвах пръсти по кожата ù - блудно настръхнала.
Със дъх разтапях двата подивели зелени камъка.
Бездумна. Бездиханна. Сякаш върху жар танцуваща.
Извървяла до край пътеката - задъхано стръмната.
И с премрежен поглед жертвено изпепелила ме.
Нежно и тръпно впила жадни устни във Звяра у мен.
Тишина разкъсана... Миг със цвят на звезди. Наситен.
Палаво отметнала безумно красива горда глава.
Обрамчена от разпилени кичури самодивска коса.
Възторжено. Но бавно... Очарователно обезсилена.
Със някаква нежна грубост. Задъхана.
Но и по женски ненаситна. Пустинно отпиваше.
На дълги глътки... Солена Жива Вода.
А после?...
Очи във очи. Дъх във дъха. Преплели до болка ръце.
Копнеж подир копнеж. Арпеж след арпеж. Греховно...
Като гриви развели, подивели табуни от волни коне.
По нейната Лунна пътека се спускаше златната ми ладия.
Бавно и светло потопила дълбоко весла във недрата ù.
Създаващи... Унищожаващи... Болка след болката...
Удавени във синкопа на Сърцата ни. Влюбени до безумие.
Във Апотеоза на Нощния Вихър се забравяхме съдбовно!
... Това беше някога.
Днес остана само споменът.
И ръждивият свредел отляво.
Ала макар вече със бастун.
И влага във очите помътнели.
Нищо, че се провижда на улицата краят...
Сърцето си остава вечно младо.
Вечен Скитник, който във шепи ще запази...
Уханието на моята Зеленоока Блудница.
2010 г.
Виктор БОРДЖИЕВ
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Виктор Борджиев Всички права запазени
