Зимата пак целува с ледени устни стъклата,
вятърът алчно се киска и мята, краде,
от всеки по нещо отнема и чезне в мъглата
с тропот на хиляди сребърни, диви коне...

Вият се улици, мамят с мечти и надежди,
крещи тишината, усетила дъх на простор,
танцуват във сумрака бели комари зловещи - 
като мисли измъчени в някой далечен затвор.

А питаш за лятото... Зимата, мраморно-дълга,
е сякаш витрина с изящни решетки от лед.
Ти разговаряш с палачи си - зимната пареща мъка,
а твоето лято е някъде
                                  много далече от теб.