Зимна приказка
ЗИМНА ПРИКАЗКА
Снегът се спусна като бяло отчаяние
и термометрите се сринаха под нищото,
жаравата със хиацинтови сияния
повика този свят на топло пред огнищата;
навън застинаха в мълчание дърветата
и, пукайки със ревматичните си стави,
забиха пръсти, сгърчени от студ, в небето.
Замръзна времето.
Какво ли му оставаше?
И само в бялата сърцевина на ореха,
на старите дървета в жилите пресукани
добрите сокове спокойно си говореха
за млади пъпки, пролетно разпукани;
разказваха на клоните, че пак ще има
и светъл дъжд, и бяла слънчева жарава,
че няма вечни есени и вечни зими,
че всяко лято нови плодове узряват...
Долавях този шепот в нощните си бдения
и исках да повярвам в мъдростта прастара,
но чувах червея на вечното съмнение:
– В света на хората не всичко се повтаря!
Не всичко се завръща с пролетта отново,
не всичко пак цъфти, и дава плод, и зрее –
в света на хората съдбата е сурова
и няма победител в спора с нея.
Ще си отидат снеговете от поляните,
и пролетта ще дойде изумрудено-зелена,
ще пръсне птича глъч, ще излекува раните,
дърветата ще цъфнат.
Но у мене
какво ще върне вчерашната лудост бяла,
смеха безгрижен, вчерашната сила?
Тя като зимна жар отдавна е изтляла,
тя като въглен в пепелта се е стопила...
Ще бъде пролет вън, но пролетта край мене
отдавна не пристъпва палава и боса,
не се топи снегът в косата осланена
и плод очакван лятото не носи.
Не е за мен на орехите мъдростта прастара,
макар да има много истина във нея.
В света на хората не всичко се повтаря –
на този свят един-единствен път живеем!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Чернев Всички права запазени
