Прозорец, пълен с планина,

а до прозореца - икона.

Една горчива тишина,

която обещава много.

Детето вика своята душа:

“Къде била си тези зими?

С какви очи съм те познал,

когато още нямах име?”

Детето вика своята душа:

“Къде си, мое лястовиче?”

Прегръща думите снегът

и става леко, става тихо.

Прокапва зимната лоза.

Детето търси свойто лято,

където всичко е “сега”

и няма “вчера” и “когато”.

Зад него пламват всички градове

и достолепните им жители.

Дали ще може да прости

на нас, които го обичахме?

Прозорец, пълен с планина.

Пейзаж от смях и от забрава.

Душа, изгубена в снега -

тя просто хукна да играе…

Прозорец, пълен с планина.

Пейзаж без край и без причина.

Детето вика своята душа

и няма никой.

Няма никой.