Тръгвал съм поне хиляда пъти - 
залези и сутрешна мъгла. 
Китарата. Студените й струни. 
Песните, които не изпях. 

Песни неродени, но жестоки, 
песни за море и тишина. 
Кой съм аз? Въпросът ме болеше. 
Стрък коприва, трънче във пета. 

Облаче ле бяло. 

Ангелът продаваше билети - 
вход за рай пред Терминал 1. 
И редяха се несбъднати поети 
с куфари с наднормено тегло. 

Дяволът преливаше с ракия 
стари гробове и нови магистрали - 
там, където всички още незаминали 
двупосочно от живота си да бягат. 

Облаче ле бяло. 

Тръгват си децата във редички. 
Как мирише - сигурно на младост. 
И гората моя все така е хубава, 
облачето - все така ле бяло. 

Тръгвам след децата остарели - 
да надничам с тях във чуждите дворове, 
да будувам с тях под чуждите звезди, 
да заспивам с мили чужди хора. 

Облаче ле бяло. 

Тръгвал съм поне хиляда пъти - 
залези и сутрешна мъгла. 
Китарата. Студените й струни, 
песните, които не изпях. 

Облаче ле бяло.