Стоях в ъгъла на стаята и спокойно си разлиствах книгата. Партито беше малко скучно, а повечето ми приятели просто искаха да се напият. Радвам се за тях, изглеждат си щастливи, но просто това не е моето нещо. Предпочитам да общувам с тях, когато са трезви и има какво да си кажем. И когато можем да се чуем без кънтящата в ушите ни музика. Къщата им обаче е толкова красива и уютна, особено на първия етаж с кухнята и хола, че обожавам да прекарвам празници тук. А и в момента съм супер благодарна за невероятната си способност да оставам съсредоточена във всяка обстановка...
     Така се бях изгубила из страниците на четивото си, че дори не усетих кога са започнали да отброяват.
     Четири!
     Оставаха още само четири секунди? Но аз имах цели пет изречения до края...
     Три!
     Предпоследен ред.
     Две!
     Йес! Завърших главата и станах толкова бързо и радостно, че чак ми се зави свят само за да посрещна подобаващо новата година.
     „Едно“ така и не се чу от друг глас, освен от моя; телевизорът спря да работи, музиката рязко прекъсна, а най-лошото – около мен нямаше хора. Беше невъзможно да са излезли за по-малко от две секунди и аз да не съм забелязала. Стомахът ми се сви от притеснение, а както имах проблеми и с параноята си...
     Как стотина души ще се изпарят просто ей така?! Цареше такава тишина, че дори обичайното за празниците пукане на фойерверки не се чуваше отвън. Добре, явно трябва да изляза и да разследвам ситуацията.
     Отворих входната врата, докато част от мен все още таеше надежда, че ще види приятелите си отвън. Но там нямаше нищо. Буквално. Пусти, тихи улици. Една едва работеща улична лампа просветна леко до къщата. Друга светлина нямаше.
     Сняг се сипеше на парцали и беше натрупал поне няколко сантиметра. Прокарах пръсти през част от него, насъбрала се върху един храст. Толкова мек и... топъл? Странно. Но поне беше красиво. Особено как се осветяваше от светещата лампа.
     Посегнах към „тайния“ джоб на вечерната ми рокля и извадих телефона си. Исках да го използвам за фенерче, но тогава забелязах, че той вече светеше. Екранът му бе искрящо бял и по него се четеше само едно изречение – „Добре дошли в 00.01.2022!“
     Нулев януари? Изсмях се на глас и се огледах наоколо. Шега ли бе това? В друго измерение ли бях попаднала? Или просто сънувах?

     След няколко секунди екранът промени надписа си: „Искаш ли да поиграем?“ с опции за „да“ и „не“. Дали от чистото ми и незряло любопитство, или от факта, че бях наивно убедена, че това е някаква шега, която исках да разбера как ще се развие, не знам, но натиснах „да“.
     Вратата зад мен се отвори и се обърнах рязко, цялата изпълнена с надежда, че всичко ще ми се разкрие.
     – Ох, ето те – започна жената в бяло пред мен. – Защо си излязла? Ще замръзнеш тук!
     – Не е студено – отвърнах инстинктивно. – Даже виж снега колко е топъл!
     Жената просто се усмихна вяло и наметна едно черно палто около раменете ми. След което ме прегърна с една ръка и ме пренесе обратно в къщата. Която вече не беше хол и кухня, а само антрето на някаква болница.
     – Не ме плаши така повече!
     Чакай малко... Какво се случва? Защо съм в болница, преди малко бях с приятелите си в хола им.
     – Това част от играта ли е? – Попитах.
     – Да, миличка, част от играта е.
     Но защо ли не ми звучеше добре като го казва?
     – Част от играта е и това.
     Протегна си ръката към мен и в нея имаше няколко цветни хапчета.
     – Не – възпротивих се веднага.
     Обърнах ѝ гръб и си извадих телефона отново. Не знам защо, сякаш ми беше някакъв навик да се обръщам към него, когато имам нужда от подкрепа. Модерни проблеми... Но добре че го направих, защото сега текста се беше сменил на „Вземи хапчетата!“ изписано три пъти.
     Вземи хапчетата.
     Обърнах се в посока на шепота. Беше жената. Но вече не беше в бяло, а в черно.
     Вземи хапчетата.
     Мъж до нея започна да шепти същото.
     Вземи хапчетата.
     Всички в стаята започнаха да шептят същото.
     Обърнах се към вратата и започнах да тичам уплашено към нея, но така и не можех да я стигна. Беше безкрайно далеч от мен и се отдалечаваше с всяка моя стъпка. И изведнъж се спънах. Е, добре че съм неловка... Защото това изведнъж ме прати точно през вратата.
     Но вече не бях в града. Бях в сняг със сигурност, защото ми беше мокро и студено. Но не виждах добре какво се случва около мен. Трябваха ми няколко секунди, за да свикна с тъмнината.
     Гора... Намирах се в гора. Сериозно ли? Погледнах си отново телефона, защото явно щеше да ми е „помощник“ в цялото това нещо, макар и със спорните си съобщения.
     „Браво! Ниво 1 е завършено. Продължи?“
     Имаше отново само две опции – да и не. Естествено, че „не“, искам си просто при приятелите.
     Натискайки опцията, всичко около мен се превърна в пиксели, които бавно започнаха да падат в ямата на безкрайността под и около мен. Изведнъж се оказах насред бялата безкрайност. Но тишината и спокойствието бяха прекъснати от нечий плач.
     – Кога ще се събуди?
     Мамо?
     – Има ли изобщо някакъв шанс?
     Мамо!
     – Не. Не мисля, че има какво повече да се направи за нея. Съжалявам. Най-добрият вариант ще е да се изключат системите.
     Мамо, тук съм!
     Вече крещях, но тя просто не ме чуваше.
     Ръката ме заболя изведнъж. Лекарят, с когото майка ми говореше, махна иглата от мен.
     Бялата бездна стана черна.
     Цялата се разтреперих и изведнъж... отворих очи и се събудих!
     – Хей! Всичко наред ли е? – попита момичето на леглото до моето.
     – Да, просто кошмар – отвърнах с поглед, загубен в пространството пред мен.
     Скърцащата врата на стаята ме разсея.
     – Добро утро, момичета. Време е за хапчетата ви, хайде, наредете се. Ви, ти си първа.
     – Добро утро, сестра – започнах. – Сънувах Ви днес.
     – Наистина? – Лицето ѝ грейна сякаш от щастие.
     – Да, но беше за съжаление ужасен кошмар...
     И двете се засмяхме, бяхме свикнали на историите за кошмарите ми. Взех си синьото и жълто хапче от ръката ѝ и ги изпих с малката пластмасова чашка вода, която ми даде. Върнах се на леглото си и си взех телефона, за да пиша на мама.
     Но той вече светеше. Екранът беше изписан с големи черни думи на бял фон.
     ПРОВАЛ. ТИ СИ ПРОВАЛ.

     ЗАЩО ИЗПИ ХАПЧЕТАТА?
     НУЛЕВИЯТ ЯНУАРИ НЯМА ДА СВЪРШИ ЗА ТЕБ.
     Погледнах през прозореца до леглото ми. Пиксели? Разбира се... Защо ли си мислех, че някога ще свърши...