Смисъла на морето.

 Вървял малкият човек с наведена глава, замислен за малкия си свят, изпълнен с грижи и проблеми, задавайки си въпрос след въпрос. Стигнал до една мъничка рекичка, извираща незнайно откъде, която сякаш още със самото раждане на първите звезди си била на това място. Седнал човечецът на брега и се загледал в лъкатушните извивки на бистрото огледало на света, отразяващо полета на птиците, зараждането на гръмотевиците и смъртта на листата на дърветата. Усещайки силата на тайнствените води, водещи към необятното, непознатото, необяснимото, човечето решило да попита за съвет реката. Разбира се, тя нямало да му отговори, но нали все пред някого трябвало да отвори вратата на мъничкия си сват. А кой ще му бъде по-добър слушател от крехката вода, пазеща мъдростта на природата и спомена за горчивите срещи с човечетата по брега и. Грабнало малкото същество един камък и го хвърлило в невинната река, шепнейки:
- Пътувай, пътувай, камъче, ти може би ще стигнеш до морето или дори до океана и ще чуеш разказа на хилядите, не на милионите реки, за света – за малкото и голямото. За разлика от мен ти не си набразден с грижи и тревоги и имаш шанса да откриеш смисъла, който аз птдавна изгубих.
След тези думи дребният човечец замълчал, унесен в отминали спомени, мечти и надежди. Нямало какво  повече да каже, защото предпочитал да се взира в блясъка и топлината на миналото.
А реката, разбира се, не му отговорила. Само потрепнала нежните си води, ранени от хвърления камък. От край време човечетата сядали на брега и я тормозили по този начин, рушейки коритото и и спокойните и води. Тя обаче продължавала пътя си към морето, без да продума, без да се ядоса на глупавите човечета, търсещи смисъла на всичко. Нали ако им се каже смисъла няма да има смисъл те да извърват дългия път към морето?