***

***

Съдейки по началото на живота всеки осъзнава, че рано или късно ще се наложи да преодолее себе си и да направи опит да съгради бъдещето си успешно... Най-вероятно хилядите мисли, които се мъдрят в ума ми секунда след секунда, изграждат представата за истинската ми същност! Криейки се дълго зад маската на щастието, ден след ден осъзнавах колко чужд ми става светът и колко много болка си причинявам чрез отричането от собственото ми аз! Защо всички трябва да се правим на смешници, за да бъдем нормално приети в този свят на лъжи и фалшове? Всеки ден се явява като илюзия на тъгата... Гледаш себе си в криво огледало, търсейки красивото в себе си! Но защо го откриваме твърде рядко?Привидно, дори и красив да си на външен вид, можеш ли да си сигурен, че душата ти е чиста? Не, нали? Всеки допуска грешки, но колко от нас са способни да ги признаят? Отново се опитвам да стоя далеч от неприятностите, не искам отново да ме боли, но защо съм винаги там, където най-много мога да се нараня? Колко много са раните по сърцето ми, колко много ми се иска да спре за малко да боли, за да мога да си поема дъх, да се изправя и да продължа да се боря със собственото си аз!Всяка крачка, която правя напред, ми коства много усилия, но понякога си заслужава да се затворя в себе си, за да продължа да живея! Истината е, че рядко започнах да се доверявам на себе си и често страдам, заради това недоверие! Ако можех да си пожелая нещо, то непременно щеше да бъде това да съм с човека, когото обичам повече от всичко на света! Този, който ми вдъхва сили за живот... Да... точно този човек! Ако можеше да спре да боли за малко, да погълна цялата мъка вътре в себе си, да се освободя от оковите на тъгата, бих дала всичко! Бих заплатила дори с живота си... Несъзнателно се вглеждам в написаното до този момент и осъзнавам, че не съм доволна от това, което всъщност съм... Променям се твърде често, но в мен винаги остава уязвимото момиче, което постоянно споделя болката, която изпитва... Която вечно остава неразбрана... Която иска малко подркрепа, която се моли за секунда внимание и малко помощ... Сега съм по-силна, защото стъпвам сигурно, знаейки, че няма кой да застане зад гърба ми, няма кой да ме хване, ако падна отново, няма кой да ме спаси от болката, няма с кой да избягам, за да бъда жива... Може би само един човек е способен да ми помогне, но той е твърде далеч сега - момчето, което обичам, което чакам и за което знам, че си заслужава да продължавам да живея...