1630.
Число. Четно число. Кратно на 2, кратно на 5.
Сега си представете 1630 секунди - каква малка част от времето - 27,1666667 минути - 9/20 часа. Нищо работа...
А какво са 1630 милиметра? Само 163 сантиметра - 1,63 метра. Ръст на всяка 3-та жена.

Но не, в крайна сметка, за да не губим повече време в глупави математически сметки и преобразувания и да си дойдем на думата, това, което се върти в главата ми, са 1630 километра.
Много, нали?! Хич не са малко...
От тук, та чак до Германия.

Може би малко от вас ще ме разберат и по-добре всъщност.
Начинът, по който се чувствам, хич не би могъл да бъде описан като розов и прекрасен.
                                                                   *     *     *
"Събудих се. Вече бяхме пристигнали. Море. Прекрасно море. Но нещо не беше наред. Нещо беше станало, а сякаш аз още бях в страната на сънищата и не усещах истинската действителност. Огледах се. Слънце. Гърция. Чуден септемврийски ден.
Но не! Какво не беше наред? Болеше ме. Сърцето. Осъзнах - той си беше у дома, а само след няколко дни го чакаше полет за страната на вурстовете - Германия. Исках да го видя. Знаех, че няма да е скоро. Последните му думи, изречени през сълзи, изскочиха в съзнанието ми. Спомних си как заспах с мокро от сълзи лице. Едва, едва станах и се молех още да сънувам, но не.
Животът за пръв път ме удари право в лицето и да, беше болезнено.
Нямаше го, а аз го приемах за мое семейство. Толкова много време заедно - 3 години и 4 месеца. Исках да избягам и да се върна, да го целуна за последно. Знаех, че всичко ще се промени, беше ме страх. Знаех, че плановете и обещанията, които си дадохме, ще отлетят заедно с него и ще останат някъде далеч в небесата, неизпълнени.
Бях сама. Съвсем сама."
                                                                       *     *     *
"Ето го - идва към мен. Чакай - това той ли е? Не съм го виждала от хмм - целият септември, октомври, ноември, а днес е 21-ви декември.

Не, не искам да го виждам. Толкова съм му обидена. Държеше се ужасно последните месеци, сякаш не съществувах, забрави коя съм и къде е домът му.
Виждам го. Спира пред мен. Искам да се махна. Не мога да го докосна. Толкова е близо, а сякаш толкова далеч.
Прегръща ме. Усещам миризмата на дрехите му. Наистина е той. Очите ми са пълни със сълзи, сълзи, които не мога да спра.
Сълзи, които не можах да спра още дълго време..."
                                                                        *     *     *
"Толкова много хора излитат днес. Явно всички са си били у дома за Коледа. Не виждам и родителите му, трябва да са тук някъде. Не би трябвало да закъснеят, опашката за чекиране на багажа вече е доста голяма. Lufthansa - хм, добър избор.
Някой ме прегръща изотзад. Ето го.
Идва ред за сбогуване. Отново.
"Дръж се прилично, момиче! Цялото му семейство е тук, ще плачеш по-късно."
 Махам за довиждане. За втори път преживявам същата болка. Ще се справя ли този път, се питам. Дано си дойде за Великден. Сбогом!"
                                                                      *     *     *
"00:06ч. За какво иска да говорим? Било важно. Вдигам, а не искам. Глупав скайп.
Знам, че няма да ми хареса.

Знаех, че ще е краят. Нямаше какво друго да е. Не посмя да го каже. Беше му трудно. 1630 км - били много. Трябвало всеки да поеме пътя си. Ти добре ли си?"
                                                                      *     *     *
"08.05.13 г.  "Честити 4 години, скъпи." Това щях да му кажа, но уви, той иска да сме приятели. Трябваше сега да съм там. Всичко се срина. Тъп, глупав ден. Глупава годишнина. Дори не знам защо ми честити, след като не сме заедно. Искам да му кажа, че го обичам. Така ми липсва."
                                                                       *     *     *
"Искам да сме заедно, обичам те, не мога без теб, не искам да те няма"
5 минути по-късно: "Не искам да съм обвързан. Ти си там, аз тук. Нека бъдем приятели." Защо ми го причиняваш, не разбирам?!
                                                                     *     *     *

Аз страдам. Обичам човек, който не знае какво иска. Не знае иска ли мен.
Аз го обичам. 4 прекрасни години. Наричам него мое семейство.  Върни се. Позволи ми отново да те подкрепям. Аз живея, за да те обичам - дори и да си на края на вселената.
Понякога съжалявам за всичко. Различна съм.
Моята история е дълга. Болезнена.
Никой не ме разбира.
Никой не знае какво е.
Борба със себе си най-вече.
Имам нужда да продължа напред, да започна отначало.


Прочетох всичко написано. Засмях се.