Любовта е болезнена...

Стоя сама в тъмната стая и плача... плача за  човек, който не заслужава. Слушам песни, които ме връщат назад във времето към нещо красиво и все повече сълзи започват да се стичат по мрачното ми лице...

Беше преди две години...

Срещнах човек, който и до ден днешен ме кара да полудявам само като го видя. Всичко беше толкова хубаво в началото, така добре се разбирахме, правеше толкова мили жестове за мен, които, макар и да бяха малки, винаги успяваха да ме накарат да се усмихна и да се почувствам обичана. И както всичко си вървеше добре, дойде краят на лятото, той трябваше да замине и край на нашата приказка.

Две години по-късно...

Иска ми се миналото да се превърне в настояще. Виждам го сега и какво? Казваме си едно сухо „Здравей”, а така ми се иска да го прегърна. Не мога вече... Липсва ми... Иска ми се да седна и да си поговоря с него като големи хора и да се разберем. Да знам дали има смисъл да се боря за неговата любов, или за него вече всичко е само едно минало. Искам, а не мога... нямам смелостта да застана пред него и да си призная чувствата... ами ако за него съм просто една от всички? Какво да правя тогава? Как да се справя с това, че никога няма да бъде мой...

Боли от несподелената любов...