Къде съм аз? Някъде изгубена, празна, безчувствена, чакам да дойде денят, в който ще има щастие и за мен. Гледам снимката ти и си мисля къде сгреших. Чудя се защо стана така и защо се налага да преживявам всичко това? Отговорът: Защото това е моят гаден животец и знам, че по-зле ще стане, но по-добре... никога...

Не мога да разбера какво намерих в теб. Може би това, че някои неща ни свързват или това, че си различен от останалите... но сега вече знам, че няма различни, всички са еднакви скрити зад чаровна усмивка и има само влюбени очи... и тези очи за пореден път избраха грешния. Предадоха ме...

Липсва ми времето, когато бяхме приятели, още в началото, когато се запознахме. Тогава нито един от нас не беше същият. Бяхме различни - смеехме се, забавлявахме се, карахме се, но си оставахме добри приятели. Защо си отиде това време и къде? Толкова въпроси си задавам и мисля върху тях, но все не намирам отговор и едва ли някога ще намеря.

Моля се някой ден всичко да свърши и болката да спре, но няма начин, това все пак съм аз. Не се научих, когато има нещо, да си го изкарвам и след това да е някак си по-лесно. Да си силен не винаги е най-доброто средство, но от преструвки не знам кога съм истински щастлива и кога просто се опитвам да прикрия всичко, за да не тревожа своите приятели. Нали целта ми е да им покажа, че няма невъзможни неща... Но само нощта знае колко сълзи са изтекли, само тя знае колко ми е зле и като приятел ми помага да се чувствам добре... и съм сигурна, че не съм единствена...

Сега стоя отново в нейната прегръдка, мислейки за теб и усещам някаква празнота. Сякаш съм пъзел, чиято част липсва. Дали това е сърцето ми или умът, не е сигурно, но знам, че нещо не е на мястото си... Седнала на дивана, се взирам в празнотата и сякаш като на лента виждам всички наши спомени... и как ми липсва времето, когато говореше глупости, защото си изнервен и как очите ти шареха наляво, надясно, защото не можеш да ме погледнеш... Умирам да видя онази твоя крива усмивка, която така добре те разкрива кога си нервен, но и която ти придава вид на малко невинно дете. Иска ми се да видя отново очите ти, изпълнени с топлота... Къде отиде? Как можах да допусна да те изгубя?

Лентата на спомените ми върви, а очите ми не могат да спрат сълзите. Те така, парещи като огън, се стичат по лицето ми, изгарят кожата ми и  ми напомнят, че всичко е истина, че не сънувам.

Музиката кънти в ушите ми, слушайки любимата си балада и плача отново и пак за теб.

И дойде ли отново денят, фалшивата усмивка, фалшивата маска на силно момиче е налице. Показва на всички, че не се страхува от нищо и  не я е грижа за никой. Точно като безсърдечно същество готово да разбива сърца. И странно как всички вярват на тази моя маска и как никой не е видял чувствителната ми страна. Едва ли някой някога ще я види, защото разбере ли за нея, ще я използва срещу мен. 

Разхождам се из училището с усмивка, толкова весела и щастлива, че всички се чудят как може нищо да не ме тревожи...

Ето, денят отново си отива и аз с сълзи посрещам своята приятелка нощта. Тя отново ме взема в прегръдките си и гледа как сълзите ми капят по завивката, правейки големи мокри кръгове...

И всяка нощ това повтаря се... но нищо, вече свикнах, ти не се тревожи. Бъди щастлив, мислейки, че вече нямам чувства към теб, а аз ще си живея с двете ми лица и ще се радвам на нощта като на подарък скъп, защото без нея съм загубена... По-загубена от сега...