А какво става когато не можеш да скочиш?!
Показа ми красивите и малки, но значителни неща. Вярвах ти сляпо и ме беше страх да отворя очи, защото ти може би нямаше да си там, нямаше да си същия, който си мислех, че си. Живеех заради теб, дишах заради теб, смеех се заради теб и се преструвах на силна отново заради теб. Мислех си, че никога няма да пуснеш моята ръка и винаги ще ме водиш напред, за да не ме е страх.
Колко пъти усещах топлите ти прегръдки, нежните целувки и изгарящия ти ме поглед. Казах си, че няма да плача,,че няма да си спомням за теб,,но ме беше страх да си помисля, че теб няма да те има някога до мен. А сега разбирам, че ти си знаел по-добре от мен какво се случва.
Мисля, че трябва да знаеш колко много те обичам, мисля, че и ти почувства това, което и аз. А изведнъж всичко свърши... Какво става, когато нямаш сили дори да скочиш в бездната?! Защо няма кой да дойде и да те бутне?! Защо трябва да стоиш, без дори да можеш да заплачеш?! Защо тогава няма никой до теб, освен тежките спомени?! Трябва ли да ти е толкова студено и да си вкаменен, а дори да не потръпваш?! Глух си за всичко друго, освен за неговия глас, който всъщност не ти казва нищо. Усещаш неговото присъствие, а него го няма до теб. Трябва ли да се измъчваш вечно, когато искаш всичко да свърши, но не може?! Къде отиде всичката тази красота, която ти ми разкри?!
Искам да отворя очи, а не мога. Искам да протегна ръце, а не мога дори да помръдна. Искам да чуя нещо, а сякаш винаги съм била глуха за всичко, освен за твоя глас. Искам да проговоря, но болката не ми го позволява. Искам да се стопля, но мъката не може да бъде топла. Искам да заплача , о, как искам да заплача, но не мога...
Позволи ми да излея мъката си, моля те. Спри всичко, което се случва. Помогни ми да не се измъчвам. Просто ми помогни да умра, бутни ме и всичко ще свърши. Не ме ли нарани достатъчно, за да спреш до тук?!
Искаш да знаеш как се чувствам?! Не, не се чувствам човек и не, не мога да отключа вратата, през която влезнах. Парченцата от моето сърце се разпръснаха прекалено надалеч, за да мога да ги събера отново. Душата ми отлетя с повея на летния вятър и не мога да я накарам да се върне. Колкото и да ми се иска, не мога и да възкреся от пепелта изгорялата усмивка. Питаш ме защо не мога да скоча?!Ще ти кажа... Веднъж ти ми прошепна, че лудостта и любовта вървят ръка за ръка. Само лудият може да скочи в безкрая на смъртта. А ти ми отне всичката лудост и ми остави само любовта...
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Гергана Todos los derechos reservados
