Коя съм аз да те съдя, коя съм аз... Можех да те имам, имах те... можех с една дума да те изгубя, изгубих те... Но на каква цена? Заслужаваше ли си да страдам по теб, а на теб да не ти пука? Толкова много време мина, но ти още си играеш с мен, сякаш аз съм една марионетка в твоя живот, която винаги ще те чака и ще ти прощава. Но вече не! Аз съм човек, аз съм вече жена, която върви с високо вдигната глава, а ти... ти завинаги ще си останеш там, където си - далеч от мен. Няма да ти позволя да ме нараниш отново, никога повече...

Но ето, че ти отново ми влизаш под кожата - уж неволно, а пък толкова реално. Искаш пак да сме заедно, но този път аз ще съм тази, която ще каже НЕ! Спомените с теб бяха най-красивите, случвали ми се до момента. Аз бях до теб и ти беше до мен, бях толкова спокойна, усещайки твоята закрила и любов. Малките жестове и моменти, които означаваха толкова много за мен. Обичах те, но дали и ти мен... не бях сигурна. Наслаждавах се на всеки един момент - обичах, когато стоях в обятията ти и говорехме с часове. Обичах докосването на твоите меки устни върху моите, да усещам удоволствието ти, с което ме караше да полудявам и да искам още и още. Караше ме да се чувствам все едно съм някъде другаде, извън онова сиво ежедневие.

Все още си мисля дали беше грешка, че те обичах, или това беше най-голямата награда. След като всичко свърши, се почувствах като парченце стъкло, бях съкрушена. Не исках никой да ме вижда така. Всяка сутрин се поглеждах в огледалото и си казвах: "Ти си силна, всичко ще отмине, усмихни се!". Хората си мислеха, че живея един щастлив и безгрижен живот, докато аз се чувствах смазана отвътре. Не позволих никой да знае какво усещах, силата ми ме водеше... не се поддавах на мъката.

И така, дойде моментът да ти кажа Сбогом! Не заслужавам някой като теб - ти нямаш сърце. Бях сгрешила, че можех да те обичам такъв. Платих си и сега съм свободна. Изчезни от моя свят, изчезни от мислите ми... и ме забрави!