Просто телефонът да звънне. Не искам много, нали?  Просто е. Едно от най-тривиално дразнещите неща в ежедневието.

Просто телефонът да звънне...

 Симфония от скърцащи нокти в главата ми.

Кара ме се прививам във всевъзможни форми и да стискам пръстите си в юмрук от оглушителна болка. Без да мога или знам как да я спра. Реже ме хладнокръвно, свиват се дробовете ми, накъсано дишам и издишам. Панически потрепвам. Защо не звъни глупавият телефон? А аз имам нужда просто да звънне.

Да чуя гласа ти. Всеки друг глас би ме съсипал. Не просто съсипал, разял до основи. Не искам, не искам други никакви шумове, никакви гласове. Да си представя погледа ти и да видя отражението си в него. И се виждам бледа и несъвършена. Плавна и потънала в несъвършенство. В очите ти се оглеждам. Дали наистина така изглеждам. Дали наистина така ме виждаш и доколко разминават се представите ни...  Безцветното ли в мен е красивото, но не съвсем сивото, а просто безцветното и бледо нежното. Ако се вглеждам още малко, ще се стопя.

Изпитвам чиста и проста нужда. Зависимост и както още си искате. Реално имам смелостта все още да казвам реално, съм зависима от някои чувства и слаба понякога. Къде отива силата? Дали тя не е още там, дали не се умножава и разраства под вдъхновяващата красота на болката. И всъщност силна съм в свойта слабост!?

Готова съм на всички жертви. Само и само да остана вътре до края, защото накрая има истина, има истински душевни откровения, за които жадуваш от самото начало и търсиш отговори в разбърканата си система. Отказваш се от всички правила. Сега най-правилното нещо е инстинктът. Бързо и пак бързо, диво нелогично като взаимоотношенията на животните. Всички средства са в умовете и телата ни и не спират да произвеждат нищо друго освен абстракции.

Вече дори не искам да звъни телефонът... защото после пак ще бъде невъзможно.