С времето все повече се убеждавам, че познаваме само лика си от огледалото. Другото лице - това на вътрешната същност, все повече избледнява и губи очертания. Тъй, до прозрението , че прекарваме живота си непознати за другите и те за нас.Сигурен съм, че някой, някога е отправял зов към мен, но не съм го чул, защото житейският вятър в този миг е преминал в буря. Дори ми се струва , че съм виждал другия. Възможно е даже да сме се срещали, но сме се разминали. Били сме самотни острови, запокитени в безбрежието, обречени да са такива, а не би трябвало, нали?
Сред моите болки не съм проумял, че е невъзможно да гадая и съдя за космоса на отношенията след поглед към другия, през случайната пролука на случая. Просветлението е стряскащо. Около надеждата да бъда чут се тълпят думи като сълзи, бликнали от острието на утринен ветрец. И тогава си казвам, че за да бъда чут, трябва да запаля огънчета в нечии очи, да бъда забелязан сред всеобщата анонимност. И се питам дали би могло изличеният ми лик да събере чертите си отново?Страхувам се да не заприличам на счупено и след това неуспешно слепено огледало. Понякога нощем сънувам ,че викам, викам, дано ме чуят, но това е по-скоро протяжен и тъжен вой.Друг път ми се струва , че аз самият съм само един вик, не дори зов. Неадресиран вик, отекнал в бездната на анонимността.
Представял съм си тайнството на близостта като упорит и търпелив градеж не с ръцете, а с душите. Как става тъй ,че на топлата дума се противопоставя студът и намерението за общуване се превръща в резервираност? Дали желанието да бъдеш чут е коварно като тресавище, което въвлича в безизходица при търсенето на близост? Когато, след колебания и вътрешни терзания, най-после направиш крачката, това означава , че си се престрашил и си вдигнал шлюзовете на чувствата си. И тогава с отворени сетива и трептящ в очакване, усещаш, че шлюзовете отсреща са полуотворени или напълно затворени.Не случената близост клокочи във водовъртежа на невъзможността, блъска се в преградата на безразличието и накрая обезсилена умира. Уплашен се втурваш да браниш от хладния повей искрицата отправена топлина , защото не ти се иска да си безлюден и самотен остров . За пореден път си се разминал и за твоята лодка, препълнена с надежди и страхове, отново няма пристан.
Продължаваме да вървим с телата си, но душите ни са сиротни,безутешни сред крушението на чувствата. Кога започва разминаването? Кога крачките рамо до рамо се превръщат в разнопосочно движение? Знам, че когато усетим тревогата , вече е късно. Несъстоялата се близост понякога не прилича на такава.Започваш да разучаваш нова роля с кънтяща в главата тревожност. Това е ролята на свикването да се въртиш в една и съща орбита, до пълно изчерпване.Разбираш най-после простата , но тъй болезнена истина, че в основата на неизбежното разминаване между хората стои стремежът за разбирателство на всяка цена и страх от невъзможността да се постигне.
Минава време, докато разбереш, че разминаването е тъй естествено като сближаването , че те са двете страни на общуването, които не се изключват, а се допълват. Защото общуването е разнолико и разминаването е невинаги беда, а и спасение. И все пак страшно ти се иска някой да се затича към теб, макар и мисловно.да каже нещо утешително, да те погали с топла дума.Очакваш го , но когато този, с когото сте започнали да се отдалечавате, поспре и в очите му проблесне топлина, нещо ти пречи да отвърнеш със същото и да се приближиш. Нещо те препъвана да погалиш, но другият, поспрелият, не подозира нищо, още не го знае. Самият той е напрегнат,защото усеща , че сградата на единението е вече рухнала. Усещаш го и ти , но вместо да се втурнеш да опазиш каквото е останало, се дръпваш.Отначало, когато разнопосочността едва прохожда, си погълнат от измамното усещане за придвижване във вярната посока.Свършекът на общия път е предизвестен и неизбежен, но винаги, когато се случи, предизвиква учудване и горчивина .
Когато човек дръзне да се докосне до тайнството на самотата и иска да бъде чут в празнотата около себе си , отчуждението не е тъй страшно.Навярно трябва да подгоним мисълта за обреченост и да и се опълчим, сякаш е зло псе. Да я проклетисаме, защото тя се вселява в нас, за да ни прави нещастни и накрая да ни оплете в мрежата на въпроси, които са без отговор. Да не вампирясаме в очакване на другия, да не оглушеем за зова му , защото и той е затънал в същите терзания , навярно...
© Jordan Kalaykov Todos los derechos reservados