Анонимно
Аз съм анонимен пациент, болен от анонимна болест. Всеки е чувал за анемията, но никой не знае подробности. Има различни анемии. Моята е бета таласемия или позната още като таласемия майор.
За болестта могат да се намерят много факти в интернет, има си дори специализиран сайт за нея. Но никъде не можеш да намериш информация, какво е да живееш с този товар.
А този товар всеки пациент го носи сам.
В очите на останалите аз съм обикновен човек. Имам обикновени навици и не се различавам от другите. Мога да ходя, да говоря, да чувам и да виждам. Лечението ми запазва косата ми, не ме кара да повръщам и не ми налага седмици залежаване. Имам мечти като всички останали в класа ми, а по-късно и местоработата ми. Имам обикновен живот.
С едната разлика, че животът за мен почна преди вашия. Детството ми бе ограничено. Не играех народна топка, не се катерих по дървета, не се научих да карам колело. Всичко това ми изглеждаше твърде рисковано. Страхувах се да поема риска да изглеждам страхливец в очите на приятелите си, затова предпочитах да наблюдавам отстрани.
Но пък в болницата бях герой. Всеки месец за няколко дни аз бях в своето кралство. Там бях най-силното дете, търпях всички поцедури. Останалите идваха и си отиваха, а аз винаги се връщах. Имах своето запазено място, имах своите малки победи. Всеки път, когато са ме включвали на система, а аз не съм проронвал и сълза, бе спечелена битка.
Да живея с таласемия ме научи да се усмихвам, когато ме боли. Да не показвам слабост, да вдъхвам кураж на родителите ми, като им казвам че съм добре, че съм обикновен човек. Научи ме да живея без да се оплаквам, защото винаги има и по-зле от мен. Медиите ми показваха деца, неизлечимо болни от Рак и СПИН, а моята болест ме научи да благодаря всеки ден, че съм от леките случаи.
Аз съм анонимен пациент, много от обкръжаващите ме дори не подозират за състоянието ми. Ето за това съм благодарен. Дадена ми е възможността да имам пълноценен живот, въпреки трудностите, пред които се изправям ежемесечно, дори ежедневно.
Късно отворих сърцето си за романтични чувства, дори още не е напълно. Скептично настроен съм към всичко розово. Научих се да бъда обикновен човек в обикновения сив живот. Научих се да имам обикновени мечти за семейство и кариера. Научих се да се моля за обикновени неща и никога не съм се молил за оздравяването си. Научих се да приемам състоянието си като даденост, а не като проклятие. Научих се да не се възползвам от него, а да пробивам път в живота си въпреки него.
Научих се да се разделям с приятелите си по-скоро от всяко друго дете. Защото в моя свят, където има и други като мен, се случва. Смъртта се случва. И свикваш да научаваш, че приятелят ти се е разболял от настинка, която го е съборила, тъй като органите му не функционират правилно. Научих се да стискам зъби и да не обръщам внимание на тъгата и болката. Научих се да ценя малките радости, научих се и да ги разпознавам. А в живота на един анонимен пациент те са най-важните.
Да си анонимен пациент означава да сложиш маската пред хората от ранно детство. Означава да си усмихнат, да вярваш и да се надяваш. Означава да имаш силен дух, въпреки че имаш слабо тяло. Означава да си сам сред тълпата, да си здрав сред болните и болен сред здравите. Да си по-различен от останалите и едновременно с това еднакъв.
Означава да си полу-щастлив в своя полу-нормален живот.
© Мария Стоянова Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Благодаря ви за думите!
-
Поздрав за есето Мария!
Много добре си показала тънката граница между
съжаление и съпреживяване! Благодаря ти!
Поздрав за теб, Мария! Поздрав и за прототипа на лирическият ти герой (който и да е той. Поздрав за силата и за волята!!! -
На мен тази изповед ми хареса.
Защото не натрапи нуждата от съжаление и ненужни въпроси.
И прозвуча много човешки. -
Не знам дали есето е фикция или отразява реална житейска история. От пръв поглед реших, че е второто. И ще говоря така все едно е второто, ако ли пък се окаже, че е фикция, не мисля, че думите ми биха били чак толкова неправилни.
Моите искрени адмирации към това есе! От много дълго време насам не бях чел тъй силен и искрен текст, който да те накара да се замислиш за това, което ти казва. Не бих могъл да коментирам, защото отдавна у мен назрява идеята, че здравите никога не могат да разберат болния, колкото и да го обгрижват, колкото и да се стараят да го утешават и да му вдъхват кураж. Болестта, също както и смъртта, обаче си остава дело лично! При нея обаче тази едноличностност изпъква много по-ярко, отколкото при смъртта. Всички ще умрем, всички ще надживеем това, което се нарича смърт. Всички ще минем през тази смърт, всички ще я убием и пре-живеем. Това е ясно като бял ден, нали именно смъртта е единственото, неотменно сигурното в човешкия живот? При болестта обаче е по-различно. Защото болестта винаги е тук, в миналото, в настоящето, в бъдещето, тя винаги ангажира цялото ми съзнание, изтощава целият ми жизнен ресурс. И само аз и единствено аз мога да я разбера, защото аз съм този, когото тя постепенно изтласква до ръба на живота, досами бездната. И една от нейните ужасни присъди е вечната изолация, тоталната самота, тогава, когато се чувстваш сам и изоставен не просто от всички "здрави", а от самото си тяло, от самия себе си.
В никакъв случай не искам в гласа ми да звучи съжалението. В никакъв случай не искам да си давам вид, че разбирам нещото, което никога не е било мое, за което нямам никакъв свой собствен опит, под чиято заплаха никога не съм попадал. Дори излекуваните не могат да разберат болестта в нейната омаломощаваща актуалност, защото те са вече здрави...Съжалението, мнимата утеха, купищата сълзи, които често здравите роднини проливат повече, отколкото самия болен, всичко това са просто палиативи и симулакри, които се отклоняват от същността на болестта, от едно автономно разбиране, отчистено от всичко чуждо нему, от здравето, от благоденствието. Ала това разбиране е невъзможно за мен, за този до мен, за този оттатък, за всички здрави.
Всичките ми думи са само думи около, никога не могат да бъдат думи в болестта. Не мнимо да разбирам, не да досаждам със сърцераздиращи жестове, не да окайвам, а единствено да се възхищавам! Да съзерцавам, да се радвам, това трябва да сторя пред един такъв текст. Защото той, както и неговия автор, със сигурност заслужават не друго, а именно възхищение.
Поздрави
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
