знам,
че не чуваш
знам,
че дори не слушаш
знам,
че има хиляди причини точно ТАЗИ дума да бъде една от онези,
които изчезват преди да ги е имало
мисля, че знам какво виждаш
когато идваш твърде близо
усещам, че си там
виждам отпечатъците ти,
счупеното стъкло след теб
цифрите, които разместваш
пръстите ти, дълбаещи в главата ми
всичко, което не знаеш, че правиш
гласът ти..
не... това е моят
а ти никога не слушаш
знам, че не чуваш
аз съм толкова по-далеч от теб
отколкото ти от мен,
но аз затаявам дъх при всяка капка
и поглъщам всяко трепване...
но ти не трептиш
не
ти замахваш
посягаш
пробиваш
влизаш вътре
разбъркваш мислите с ръце
крещиш срещу мембраните
и си отиваш преди ехото да резонира
само ако можеше да разбереш какво направи...
тук ли си?
не ти вярвам
вече
повече
по-малко
николко.
защо ми обясняваш какво мисля
и ми разказваш какво съм правил
тогава,
когато теб те нямаше?
толкова ли
сте сигурни?
а ти...
не си ли от
тях?
напротив,
дори аз съм
от тях
оставих всички врати отворени
и все пак никой не дойде
продължаваш да ме храниш,
докато вече не мога да се понасям
натискаш главата ми надолу,
докато вратът ми не се вцепени
боли
масата в покой е нула
на където видя
никакви прегради този път
само, за да ги намеря
как е възможно да е толкова празен този свят тук?
и знам, че няма друг път, освен най-късия,
ако не съм минал по него, то вече знам...
и бързам...
бързам, без да мога да помръдна
неподвижен
безцелен
ничий и с празни ръце
дали не завися от вас?
точно сега вие ме държите в шепи
гаснещи, сухи, малки и невинни...
изплъзна се...
изпуснах го...
и то набира скорост...
върти се, гори, ускорява...
за да не бъде никога там, където помни
да бъда там, където
никой не отива
... за да мога да се успокоя
но не помага
това не е мястото, на което съм
... единствено това, че го виждам...
къде съм ли?
аз съм вътре...
а знаеш ли колко далеч е това?
спирам да виждам...
и се ровя из страниците
но никоя не ме кара да спра
и започвам да се съмнявам
дали всъщност трябваше да търся тук
защо това място е толкова красиво
и толкова болезнено...
главата ме боли толкова много...
не мога да погледна
не мога да възприема
не вярвам, че ще бъде същото,
ако някога съм по-добре...
моля те...
моля те, пази тишина,
защото
когато се събуди
крещи,
а аз се руша
ти дори нямаш лице
отдръпнете се всички от мен
за да мога да дишам
За
Да
Мога
Да
Дишам.
ти...
добре,
върви си...
© Светлин Николов Todos los derechos reservados