Битието е нашата реалност. Може да е всеобща, може да е лична. Но винаги е и двете. Битието е трудно понякога за приемане. Тежко се живее с него. Тежко е за понасяне. Да, можем да си сложим маската на идеализма и може би тогава битието ще стане по-лесно за преживяване. Но най-голямо предизвикателство е, ако се опитаме да променим заобикалящата ни реалност. Не е невъзможно. Трудно е и често не можем сами, но все пак реалността е еднаква за всички или почти еднаква. Понякога битието е такова, каквото сами си го сътворим.

   Времето от своя страна е неограничено. Няма начало, няма и край. Понякога ми се струва статична константа, понякога препуска с неописумема бързина и когато погледнем нещата от дистанцията на времето, виждаме че нищо не е вече същото. Хора, места, процеси – всичко е засегнато от хода на времето. Навлизаме в един етап, после в следващ, после в следващ и така докато самите ние имаме време на тази земя, а когато то изтече следва безкрая – по-голямата величина от величината време. А безкрая може ли да се обвърже с битието?

   От момента, в който поемеш първата си глътка въздух, започва да тиктака твоя личен часовник, отмерващ времето, което ще прекараш в своето битие и в битието, в което участваме всички. Всъщност сегашната ни реалност е плод на наши предходни действия или действията на хората преди нас. Ние навлизаме в някакви обстоятелства, сливаме се с тях, за да ги направим едно със себе си. Имаме опция и да променяме обстоятелствата. Нашите лични зависят от нас, обществените – от всички ни. И колкото по-малко време отделяш да се колебаеш, толкова по-рано имаш възможността да изживееш нещата, които те вдъхновяват.

   Нашето лично битие се оформя от нагласите ни, ценностната ни система, семейната среда, натрупаният опит или пък липсата на такъв. Можем да отречем съществуването на битието, можем и да изживяваме всеки свой ден с ясното съзнание за него. Много хора прекарват живота си в липсата на осъзнатост за истински важните неща. Други обръщат внимание на всеки детайл, който може да им послужи, за да имат един по-смислен и открояващ се живот. Осъзнатостта е важен елемент от житейския ни път. Полезен елемент, който в края на живота ни би могъл да ни изпълни със съзнанието, че сме живели смислено, разбрали сме мисията на биетието в себе си си и сме я спазили.

   Времето най-често е свързвано с историята. „Историята се повтаря“ – фраза, която чуваме от ученици, която чуваме от вкъщи, която четем в какви ли не книги. Сигурно вярваме в нея, защото в историята има цикличност, има повтаряемост, има закономерност и затова е нужно да я познаваме и най-вече – анализираме. Защото нейното отражение сме ние, днешните поколения. Защо историята се повтаря? Защото не се учим от грешките си. Ако едно дете не се научи, че не трябва да пипа горещия котлон, ще се опарва на него отново и отново. Кога ще спре да се опарва? Когато научи само урока си, не когато му се повтаря какво да прави или да не прави. Времето може да е абстрактно понятие, да е относително, да има мерни единици за своята продължителност, но най-ценното, което можем да извлечем от него, е опитността, която то може да ни даде. И имаме доста време да я трупаме, за да се оформи после и паметта, особено колективната. Тя има важна връзка с т.нар. цикличност в историята. Като нота бене е редно да ни стои какво трябва или не трябва да се повтаря.

   Разбира се, схващането за битието и времето може да бъде много субективно и всеки да го пречупва през своя опит и житейски сблъсъци. Нашето битие е нашият живот с всичките му възходи и падения. Ние сме творци на това битие за добро или зло. Времето, което прекарваме тук на Земята е лимитирано. Това време в повечето случаи не зависи от нас колко ще продължи. Значение има как го оползотворяваме и дали равносметката в края на живота ни ще бъде положителна. Всеки се надява на това, за да има усещането, че е оставил своя принос, че животът му е имал цел и смисъл. Понякога това е по-важно от времето, с което сме разполагали.

   Често понятието битие във философски смисъл не може да бъде дефинирано. Има множество школи със свои интерпретации по въпроса, но повечето са категорични, че дефиницията е сложен и почти невъзможен процес при битието. Ние живеем в битието и все пак то продължава да бъде за нас непознато и неизследвано. Живеем в и с нещо, което не можем да определим и дефинираме. То просто ни се случва и ние сме част от него. Можем да го анализираме субективно, да достигаме до свои лични изводи, но до прозрение за всеобщо мнение за битието е доста сложна задача. Ако открием смисъла на битието, навярно ше открием и смисъла на живота, т.е. трябва да задаваме въпроси. Понякога отговорът е във въпроса, понякога въпросът е по-важен от отговора.

   Времето от своя страна е относително понятие. Може да бъде измерено, може да бъде дефинирано в исторически, физичен и математически аспект. Отново е абстрактно понятие, но като че ли по-близко, защото му обръщаме повече внимание в ежедневието си. Постоянно мислим днес с колко време ще разполагаме за дадена дейност, ще се вместим ли в даденото ни време, ще се съобразим ли с чуждото време. Времето минава и усещаме от дистанция какво отражение е дало на нас в личен план или върху цял народ в по-глобален мащаб. Колкото по-близо сме чисто времево до едно събитие, толкова сме по-склонни към субективизъм, особено ако сме били главни участници или засегнати. Тогава до колко историята е обективна наука?

   Историята е наука, която пряко оперира с битието и времето, особено с последното. Не е достатъчно само да боравим добре с хронологията и да датираме дадени събития или да съотнасяме личност към исторически период, а да анализираме фактите, да търсим причините за събитията и техните резултати. Днешното ни битие се е определило много рано във времето и сегашните събития не са плод на случайност, а са поредица от предишни събития и явления. Можем да се замислим какво битие създаваме сега за следващите поколения, защото днешните деца скоро ще се превърнат във възрастни. Нужно е да им се обръща внимание на всички тези особености, защото така се гради колективна осъзнатост и отговорност.

   Когато се занимаваш с история, искаш да вникнеш в особеностите на епохата, в психологията на хората. Не можеш да бъдеш безпристрастен към човешкия фактор нито в себе си, нито в околните. Историкът може да опише всичко, защото във всичко се съдържа история. Може да събере множество гледни точки, да ги анализира и обобщи. Това отнема време, заето с проучвателска дейност, но целта на историка е да информира и така да служи на всички след него, за да не се забравя миналото. А често миналото има свойството да се повтаря и този принцип ние, хората, сме си го създали. Той не е плод на случайността, а на допуснати ненаучени грешки в миналото. Затова битието ни често се повтаря във времето.    

   Всяко събитие в човешката история е породено от причини и дава своите резултати. Анализирането на причините и последиците на историческите събития спомага те да бъдат ясно разбрани и да се проникне в тяхната психология и философия. Може би не всички исторически събития са направлявани от човека. При някои от тях, при най-съдбовните сякаш има Божия намеса, която не може да бъде възпряна или променена. Събитията и тяхната тежест трябва да се поемат и разгледат съвсем философски и по възможност от тях да се направят правилните изводи, които ще са от полза за бъдещите поколения. Времето е неумолимо и колкото понякога то да е дълго за един човешки живот, то в исторически план дистанцията на времето е винаги по-близка, отколкото си мислим. Има народи, на които сякаш е отредено да страдат, има и такива, на които им е отредено да доминират. Такова е битието. И то като времето е неумолимо. Прогнозите за бъдещето са абстрактни, но и времето е абстрактно понятие. А слети заедно битие и време, оставят голям отпечатък върху обикновения човек и неговото поколение.

   Някои философи и историци смятат, че историята се подчинява на закони. Историята е и не е точна наука. В повечето случаи тя борави с точни дати и години, развила е методи за прецизна датировка, разчита на множество източници, но тя е наука, която предразполага към голям субективизъм. Интерпретациите в нея могат да бъдат толкова свободни и да зависят от това кой и по какъв въпрос изказва мнение, колко време е минало от даденото събитие и как то се отразява към днешна дата. Историята винаги е подлежала и на фалшификации, за да обслужва нечий интереси. Ако фалшифицираме битието си, променяме ли го? Не, истината е винаги една и дори не всеки да я знае, тя си съществува като самодостатъчна величина. Може да се промени самосъзнанието на един народ, но фактите около него винаги ще имат тежест независимо дали са признати или не са. Никой не може да надскочи истината, колкото и да се опитва.

   Днешното ни битие е доста комерсиализирано и твърде технологично. Това са две опасни крайности, защото човешкото започва да се губи. В съвремието ни историята е едно от поприщата, за които всеки може да има „компетентно“ мнение и трибуна, на която да го излага, така че да си спечелва сподвижници или както сега е модерно да се каже, последователи. Правото на глас и на мнение, което да се оповестява от всеки в близкото минало бе привилегия, на която малцина се радваха. Днес това не се усеща като привилегия, а като право, което всеки има. Това от една страна е добре. От друга страна, това може да се използва като евтина и опасна пропаганда. Защото преди да се случи каквото и да било събитие, първо се ражда идея, която прераства в реалност.

   Интерес представлява и едно друго виждане, касаещо битието, времето, историята и бъдещето. Може ли да се предвиждат събитията? Когато търсим причините и после се анализират последиците от дадени събития, може да предвидим бъдещето на база опит и умозаключения. Много автори са го правили във времето и то доста успешно. Ето защо е важната добрата и точна информация по даден въпрос, за да се направят точни изводи и прогнози. Човечеството е натрупало доста опит зад гърба си, а за XIX-XX в. натрупа толкова история, колкото предходните няколко века не успяха. Живеем в динамично време. В някои отношения е по-спокойно, отколкото предходни епохи от близкото минало, от друга страна, опасностите сега имат други, по-различни измерения за всички нас. Категорични изводи за настоящето не зная колко е удачно да правим сега, защото то в момента е част от сегашното битие, но можем да правим прогнози. Но и те също са плод на субектизивъм, защото обективността би могла да дойде по-късно.

   Факт е, че най-драматичните събития в историята са тези, които предопределят битието на всички хора. Най-катастрофалните събития преобръщат мирогледи, създават нови концепции и философски нагласи. Убиват и раждат исторически епохи. Може би историческата епоха, която оказва силно влияние върху новата философия на историята и днешното битие, което изживяваме е времето на Просвещението. Идеите за свобода, равенство и братство, както и тезата, че всички хора се раждат свободни, се оказват непреходни от XVIII в. до ден днешен. Разбира се, борбата за тези идеали не е приключила и днес, защото битуват доста различни културни схващания по света, но актуалността им и днес е част от битието ни. Всъщност и днес стремежът към равни права има своята тежест, но със съвременен оттенък. О, времена, о, нрави, защото ако нашето време просвещава в нещо, трябва да бъдем бдителни за какво точно просветява.

   И отново всичко се върти в една или друга степен около цикличността на битието и времето. Всеки се страхува от времето, защото то променя, изличава, не може да бъде преборено и понякога носи след себе си и доста поражения в индивидуалната човешка съдба и в съдбата на цели народи. Макар че съществува и максимата „Всичко с времето си“. Кога обаче да усетим, че за нещо е дошъл правилният момент? Или пък да се придържаме към максимата „Хвани мига“. Истината не е еднозначна.

   Времената се менят, поколенията се подменят, човечеството напредва с технологиите, които вече дори не са бъдещето, а са настоящето. Всяко време носи своите въпроси, на които ще отговарят тези след нас. Може би е редно повече от нас да се запитат какви ли отговори ще бъдат дадени. Дано само въпросите да не останат неотговорени, защото историята винаги дава своята присъда – несломима и понякога твърде тежка. Дано също така днешните поколения не отговарят за постъпките си пред бъдещите.

   А историята няма да стане с времето по-безпристрастна. Все ще се стреми към обективност, но обективната истина не е поносима за всеки. Някои историци са критични, други платени, трети не търсят прекалено много източници за сравнение, а четвърти се борят да удовлетворят всички гледни точки. Дано от всичко това да не пострада науката, която преподаваме в училище и в университета. Там се гради историческата памет на една нация. Там миналото се съхранява или заличава.

   Отговорността върху плещите на учителите по история винаги е била огромна, особено в днешното ни житие и битие. Родоотстъпничествовто ни погубва от десетилетия. Ще продължаваме ли да го допускаме, защото лъжите могат да се превърнат в „истина“, а истината да бъде потулена. Учителят по история и въобще по хуманитарни науки, трябва да е търсач, изследовател и грижовен будител. Той трябва да подбужда към критическо мислене и родолюбие, за да заживеем всички ние в едно по-добро битие, колкото се може по-дълго време. И да не забравяме, че историята е строга, но справедлива учителка. Може да повтаря един урок толкова пъти, колкото е необходимо, за да го научим правилно. Грешките в научаването се наказват всеки път. Нека бъдем прилежни ученици заради себе си и заради тези след нас. Времето ни задължава, историята ни задължава, моралът – също! Днешното битие е резултат от предходни битиета. Бъдещето битие може да настъши още утре. Нека бъде светло, а не отчайващо. Не е невъзможно. Зависи от нас и можем да го направим по-добро. Нашите потомци ще ни бъдат благодарни и задължени.