Някога чувствали ли сте как пропадате в собствения си свят. Гледате отстрани как всичко се руши и не можете да направите нищо. И всичко това се случва за няколко секунди. Връхлита ви буря от мисли, коя от коя все по-негативна. 

     Все по-чести стават миговете, когато осъзнавам, че нямам на кого да разчитам. Освен на малка група от много добре подбрани хора. Виждам как сама пропадам в пропаст, която става все по-мрачна с всеки сантиметър. Усещам болка, пронизваща ума и сърцето ми. Кара ме да спра да живея за момент, но една малка частица от мен ме връща към живота. Усещам дъното на пропастта. Ледено и мрачно като сърцето ми след всички разочарования, лъжи и истини. Усещам, че и последната искра, жадуваща за живот в мен, е изгаснала, сякаш никога не е горяла. Последната глътка въздух е най-сладка. Точно сега жадувам за живот. Чувствам как духът напуска тялото ми. Сега се чувствам истински свободна, но не и щастлива.