Вървя по един булевард. Той ми изглежда много по-различен. Като че ли по-мрачен и по-пуст. Нито един автомобил не минава и нито един човек не се вижда. Цари гробна тишина. Небето е обсипано с черни облаци и слънцето едвам се забелязва. Има много дървета. Листата им се отронват толкова бързо едно след друго. Имам чувството, че след миг дърветата ще са останали самотни и без нито едно листенце по клоните си.
Вали дъжд от златисто кафяви листа. Много е красиво, но и някак злокобно. Продължавам да вървя. Но наистина на този булевард май няма никого и май е по- добре, защото дори заобиколена от хора, пак щях да се чувствам сама. Изведнъж в очите ми блесна искрица усмивка, която много дълго време бях прогонила толкова далеч от себе си, а се появи така неочаквано. Сърцето ми заби по бързо. Но какво е това? А дали наистина е то или очите ми ме лъжат? Затичах се.
Да! Това беше старото ми училище. Мъка препълни сърцето ми. То е отворено. Ще вляза. Сядам на любимата ми пейка. Спомени изскачат в с ...