И тогава побягнах. Вдигнах с една ръка полите на дългата си рокля и се втурнах. Стремглаво. През глава. Втурнах се да търся сълзите си, пролени в земята и очите си, събиращи мъка, тежащи. Затичах се да намеря пристан на човека в мен, да диря зрънце радост и парче от мида на пътя. Дом нямах.
Няма дом, ни съкровище, ни близка душа, на чиято врата да потропам. И врати нямаше даже на пътя. Само тъмни прозорци. Тъмни като чернилката. Тая, дето искаше да ме залее. От нея бягах. Бягах, а детето в мен плачеше. Плачеше, чувах го. Чувах гласа му - пищящ и питащ. Как да му обясня?
Чернилката ме следваше. Макар да избирах най-малките улички. Поспрях се - паветата сивееха назъбено срещу ми и се подиграваха с нозете ми.
Бебето ми пак проплака в мене. Знаех какво му е. Тежко ми беше. Бягството ми се превърна в убежище, паветата продължиха да ме гледат. А аз продължих да вървя. И си мислех за тебе. Хубави очи имаш - големи и топли... понякога. По-често - жестоки. Бебето ми плаче, чуваш ли го? А аз го чувам. И то - мен, знаеш. Ще избягам с бебето си. Ще плачем заедно.
Някой ден ще му разкажа за очите ти. И за усмивките. Но само за истинските. Няма да му кажа колко си бил чужд, няма. Ще му кажа само колко се обичахме, нищо друго. То само ще разбере останалото.
Бягам сега, бързам. Плачът може да почака. Нека остана сама... Сама... Може би е такава ориста ми. Няма да страдам от това. И ще утеша бебето си. Как искам да го видя...
Бягам сега... За никъде.