Събудих се, нахлузих набързо скалъпената усмивка и тръгнах по пътя познат и отъпкан, а маската ме пазеше от жадните за зрелище зверове,които гордо наричаме хора. Паля цигара и се изпълвам със студения въздух примесен с миризма на тютюн. Гърдите тежат, кръвта се сгъстява и притъпява всички мрачни мисли и всяка емоция си отива от мен.

  Готов съм!

  Вече мога спокойно да се влея в тълпата от сиви отчуждени човеци,които търкат подметки по калния път.

Виждам очите безизразно гледащи като копчета нелепо зашити върху скъсан балтон. Взирам се в близката витрина, а иглата на еднообразието здраво зашива две копчета и в моите орбити.

Пропит от града се връщам в това, що наричам дом, а всъщност самотно убежище на объркани мисли.

Лампата хвърля изкуствени сенки върху празния под. Електрическата светлина разпилява мрачни краски под колелото на писеца. Цигарата догаря в ритъма на позната мелодия и се чувствам уморен. Допирам пръсти до лицето и се мъча да сваля проклетата маска преди да заспя. Не мога.

  Няма нищо, без това трябва утре пак да я нося.