Обичам те.

И така дойде денят, в който го признах. Пред себе си, пред него, пред света. Исках да изляза на улицата и да крещя „Обичам, Обичам, Обичам”. Бях щастлива, обичах, отново, по начин непознат за мен. Беше като бриз през топлия летен ден, беше леко, красиво и нужно. Аз го обичах, точно това си бях обещала да не изричам! Но как да не го правя? Аз го искам. Но дойде и нощта - тъмна, студена и самотна, като мен. И се почувствах така, сякаш някой ме е ударил с тухла четворка по главата. Стоях в тъмнината и плачех, за него, за всичко... И какво? Аз съм поредната хлапачка, влюбена в големия батко... Не, не исках да повярвам, това не е истина! Нали си бях обещала, нали, нали, нали?!

            Какво направи с мен? Запали в мен пожара, който не може да угасне. Магьосник?! Как успя да го направиш? Защо аз? Аз съм просто жертва на чара ти. Пленяващата усмивка, гласа ти и нежното ти докосване. Но защо, защо, по дяволите? Какво ти бях направила, аз съм болна, болна по теб! И единственото ми лекарство си ти. Не го ли осъзнаваш? Или просто си прекалено страхлив. Мхм, обичайното... Какво да направя, за да те получа? Не заслужавам ли поне малко любов от твоя страна? Но, нее, аз съм просто приятелката, нали? Момичето, на което можеш да се обадиш в 3:00, за да ти донесе нещо.

Но не те виня, обичам те, само това знам, сега си мислиш „да бе, обичаш, та ти не знаеш какво е любов” - нека така да бъде.

И думите отекват в поредната самотна нощ, “Обичам те!” – та чак боли, но това е красива болка. Всичко си заслужава, когато отново те видя и прошепна обичам те, а ти ме гледаш глупаво, с онзи поглед!