21 oct 2016, 21:42

Целувал ли си металния отблясък на очите ми? 

  Ensayos » De amor
974 1 1
3 мин за четене

... или как искрят цветовете за Ера Шест от киборг Дванайсет...

 

          Винаги ще те боли. Свършено е. Обречена си да паднеш и да угаснеш. Няма нужда да плачеш. Нека е тихо. Да чуваш страничните шумове, които се леят из теб, а не в другите.

          Както би било редно. Ти винаги си била тиха. Защо е нужно да се подлагаш на това? Сега си сама и разчиташ, че няма да те предадат. Ха. Вярваш им. Но те е страх. Океанът се влива в моретата. Не вярваш ли? Като по-голям той може да им отсипва по мъничко и да става щастлив. Иначе ще прелее. По съзнанието ти. Не вярваш ли? Съзнанието е твоята земя. Чувствата са прелетни птици. Ще се върнат. Спокойно. А мислите? Емоционално структурирана безсмислица. Каква ѝ е функцията?

          Каквато на дъгата, предполагам - да свързва слънцето с дъжд. И да ни капе по очите и да ни обърква. С какво ти е помогнала досега? Единствено малко се изкачи по стъпалата ѝ. И?

          А водата е любов. Тревата - тревата е съмнението. Опитва се да стигне до слънцето и да го докосне. Но наистина има живот. По ръбовете на мечтите ти, зад ъгъла на погледа ти, из пулса на сърцето ти. Някъде, където все не можеш да го видиш. Крие ли се? Ти обичаш да слушаш. Чакаш го да се появи в небето. О, птица! Тази не е от прелетните. Из сърцето ти тупка нещо. Този път не е пулс. Нерви? Но те трябва да са в мозъка. На разни други места. Но в сърцето? Изводът е, че кръвта ти попива илюзии. Пие ги като първата си молитва и ги изплюва през вените. И капилярите. Дишаш ги. А гората танцува. Какво ли е онова там? Оркестър? Оркестър в мозъка ти? Но защо стърже така? Дефектна си. Не разбираш ли, че си робот? Всяко чувство държиш да мине през мислите и да го пресечеш (изразиш) чрез действията. Сякаш е възможно. Изразиш ли го, губиш го. Като морето.

 

          Ами ако любовта е ток?

 

          Никога не съм го виждала. Нещастието. Но как може да съм сама? Момичетата на тази възраст си търсят съпруг. Или други неща.

          А ти? Толкова съм изморена. Ще ми дадеш ли малко грях? Да го погледна и да разбера, че нищо му няма. Хората грешат. Греши и първопричината. Защо е тук и не казва на никого? Нека е тихо. Може би ще я чуеш. Греша ли, когато не съм до теб?

          Светлината на мечтите ти се лее из съзнанието ти. Но къде ѝ е ъгълът? Вдясно ли? Вляво ли от мозъка? Нали имаше две полукълба? В кое точно? Светлината е живот. Тревата  се опитва да го достигне. През стъпалата ти? А къде са ти обувките? Защо си гола при него? Защо го слушаш? Защото му вярваш ли? Но не и за тези неща. Вече не. Защото го обичаш ли? Това е смешно. Така ще го отблъснеш. Защото можеш ли? Да, можех. До известно време. До известно време вярвах, че така ще му покажа колко много го обичам. Суетата ли? Суетата е само вятър...
          Добре де, но какво правя тук? Смисълът е да ме боли? 

          Аз съм робот. Ще те обичам вечно.

© Йоана Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Боже мой, колко много съмнения, но поднесени раздвижено - като накъдрена от морски зайчета повърхност и наситени с парадоксална тъкан. Чета те и се оставям на тези вълни да ме люшкат безпосочно - корморан върху повърхността на текста ти. Обгръщащ е и вълнуващ, чрез едно вътрешно докосване до двете полукълба едновременно - до Корпус Калозум. Пиши все така! Сякаш магьосница е написала този есеистичен текст.
Propuestas
: ??:??