... или как искрят цветовете за Ера Шест от киборг Дванайсет...
Винаги ще те боли. Свършено е. Обречена си да паднеш и да угаснеш. Няма нужда да плачеш. Нека е тихо. Да чуваш страничните шумове, които се леят из теб, а не в другите.
Както би било редно. Ти винаги си била тиха. Защо е нужно да се подлагаш на това? Сега си сама и разчиташ, че няма да те предадат. Ха. Вярваш им. Но те е страх. Океанът се влива в моретата. Не вярваш ли? Като по-голям той може да им отсипва по мъничко и да става щастлив. Иначе ще прелее. По съзнанието ти. Не вярваш ли? Съзнанието е твоята земя. Чувствата са прелетни птици. Ще се върнат. Спокойно. А мислите? Емоционално структурирана безсмислица. Каква ѝ е функцията?
Каквато на дъгата, предполагам - да свързва слънцето с дъжд. И да ни капе по очите и да ни обърква. С какво ти е помогнала досега? Единствено малко се изкачи по стъпалата ѝ. И?
А водата е любов. Тревата - тревата е съмнението. Опитва се да стигне до слънцето и да го докосне. Но наистина има живо ...