Тръгнах си толкова рано, на небосвода имаше още звезди. Напомниха ми за тебе – всяка нощ избирах най-красивата и си пожелавах теб. И ти се сбъдна. Най-хубавата ми мечта. Вече обичам звездите повече от всякога. Ти си техния дар за мен. Ах, колко ми се искаше да си до мен и да гледаме звездите заедно, да пътуваме надалеч към една обща мечта.

      Но те няма и всичко болезнено напомня за теб. Всичко, което докосвам, гледам и усещам, ми напомня колко си далеч. Даже дишам по-различно, когато теб те няма. Дните стават скучни и еднакви, а понякога мрачни и студени. От време на време грейва слънце, но не остава за дълго.

      Даже любимият глас на птички ми е безразличен. Копнея само за твоя глас – разтапящ, разтърсващ. Вече прекалено ми липсваш, време е – върни се. Всеки ден съм изпълнена с надеждата, че ще се появиш на прага ми. Ще ме прегърнеш и аз ще литна към небесата от щастие. Всеки ден си представям как те прегръщам, как хванати за ръце тръгваме на дълги разходки. Обикаляме без да говорим – тишината с тебе е по-красива.

Спомените избледняват, любов. Трябват ни нови.

Страхувам се.

Забравям те. Искам те. Обичам те. Върни се...

Чакам те, любов.

Чакам те твърде дълго...