Даваш любов, даваш, даваш... отсреща нищо... а ти продължаваш да даваш... но после усещаш, че си дала цялата любов, която имаш... и вече нито можеш да даваш... нито да я почустваш... толкова е страшно. Дни наред, със страх, даваш по малко от любовта, която имаш и с нея даваш и по малко от сърцето си. След време когато си вече сигурна, че човечето, на което я даваш, я заслужава, оценява и никога няма да изхвърли, се престрашаваш и с всеки изминал ден започваш да му даваш все повече и повече... докато в един прекрасен миг осъзнаеш, че през всичкото това време само си давала... не си получавала... започва да те боли малката част, останала от сърчицето ти... така всеотдайното малко сърчице, което имаше нужда само от мъничко ласка и любов... не мисля, че са толкова невъзможни тези мечти. И след като си дала всичко от себе си, всичко което имаш, без да получиш и малко от същите чувства (а не лъжливи, заблудени усещания за любов), започваш да усещаш, че си празна... просто няма нищо в теб... само даваш, даваш и в крайна сметка забравяш вкуса и мириса на тази същата любов, която "разхвърляш" наляво и надясно. После питаш: "Аз давам любов, давам, доставям радост на любимото човече, но... какво е всъщност любовта... какво това странно усещане, че зависиш от някого, че наполовина си някой друг??? "Сърчицето, като малка чинийка бе досега пълно, но с всяка лъжичка, с която черпих от там и давах всеки ден, без да получавам... то просто се изчерпа... чинийката остана празна... Тази празнота боли понякога... в крайна сметка нито имаш какво повече да дадеш, нито да я разпознаеш когато някой случайно реши да сподели неговата... просто забравяш самото усещане... струва ти се... нещо обикновено... просто някакво чувство - може би щастие, а може би радост, а може би... бъдеща мъка... струва ти се абсолютно непонятно. Губиш усещането за нея... Да, в началото боли, адски много боли, когато чувстваш огромната дупка в така малкото сърчице... но после... просто свикваш с болката и самотата... ставате приятелки и преставаш да ги усещаш. А когато след време намериш някой по-добър, някой, който ще те направи по-щастлива от досега, и започва да ти дава по малко от неговата любов, казвайки: "Виж, мила, това е любовта, така изглежда... хайде, миличка, спомни си, та тя е толкова хубаво чувство... ето ти още и още, и още..." и тогава ти се пробуждаш отново от мъртвешкия сън на самотата и тъгата... разделяш се с най-добрите си приятелки. Малката чинийка започва да се пълни с всеки изминал ден - все по-пълна и по-пълна, понякога започва да прелива, защото получавайки, спомняйки си това прекрасно усещане, не искаш отново да го губиш и да изпиташ отново онази ужасяваща болка от от самотата. Но идва миг, в който просто трябва да се престрашиш и да пробваш да дадеш мъничко от това, което имаш. И се получава! Ти даваш и той ти отвръща. Така твоята чинийка винаги седи пълна, а ти си радостна, щастлива и... отново влюбена, но тази любов е по-красива, дори мога да кажа - прекрасна.

Просто не можеш да почустваш истинското щастие, докато не почувстваш най-голямата болка на света, докато не паднеш в най-дълбоката бездна на мъката и страданията... после просто започваш да оценяваш и малкото, което имаш...