Никога не съм принадлежала към масата хора, ама никога. Нито съм можела, нито съм искала. Все съм била различна и тази различност често ми е създавала проблеми. Тълпата иска да те глътне, да те привлече, да те направи като себе си , да те обезличи. Не е лесно да се върви срещу тълпата, защото тя е силна, тъй като е единна.

     И така имаш два варианта (както обичам да казвам „или или“) – или ставаш като тълпата, или се разграничаваш от нея. Да, правила съм компромиси със себе си, за да не бъда прекалено различна на фона на останалите, но и много неща не можаха да се пречупят у мен. Не се научих да „премятам“ другите, за да съм добре аз. Не се научих да се „сдушвам“ с правилните хора, за да имам изгода. Не се научих да манипулирам или може би не желаех да усвоя тези и още много други „качества“, които ти помагат да оцелееш в един вълчи свят. И наказанието на тълпата, че не си като нея е пълно игнориране или тя просто решава, че си в открита конфронтация с нея и трябва да ти разкаже играта. А както казах, тълпата е единна за това е и силна. Горко ти, ако и ти не си силен. Няма да се справиш в този двубой.

      Не зная дали лично аз съм се справила с този двубой. Не мога да се погледна отстрани и да кажа категорично, но мога да кажа, че не се чувствам като масовката, че между мен и нея има огромна стена, бариера, граница и каквото още може да се каже. Родила съм се със своите особености и те ме правят различна сред заобикалящият ме свят. Не зная дали съм черна овца или бяло агънце. Аз съм си аз. Красива по свой си начин. Скромна и тиха, неговореща особено,неразкриваща се пред всеки (само пред единици стойностни приятели). Обичам да давам любов, защото точно това ми липсва най-много. Странна за света. Търпелива до безумие и изпадаща в свиреп гняв на моменти. Неизслушвана и нечута, когато искам да говоря и все обвинявана, че живея в собствен свят, в който не допускам никого. Допускам, но такива като мен – ранени душици, искащи разбиране. Само с такъв калибър хора мога да седна и да си поприказвам, както аз си знам и както аз само мога, а после ми говорете колко мълчалива съм била. За да съм, може би имате вина и вие.

     Да не бъда като моето поколение си е чисто богатство. Не се виждам като част от стадото. Като част от онази бездуховна пасмина, която мисли само за задоволяване на най-низшите си потребности. Аз имам други, по-високи, неразбираеми дори. Не говоря за тях открито. Това е все едно да се оставя да ми направят дисекция на душата и то непрофесионалисти. Краят ще е фатален … за мен.