Тя се разхождаше безцелно по улиците, опитвайки се да открие себе си,но не можеше...вървеше по изстинал пунктир, който със всяка крачка я отдалечаваше от реалността.Караше я да се затваря все повече и повече в черупката си, която тя сама бе изградила... черупката, която беше резултат на тъгата и болката, която изпитвашв така дълбоко в себе си. Слънцето бавно се губеше от хоризонта и отстъпваше мястото си на мрака. Тя беше толкова отчаяна, не намери себе си, изгубила пунктира, вдигна поглед и се огледа...беше далеч...далеч от него и от себе си самата.Тя осъзна че този пунктир я е водил към ръба...ръба на зависимостта.Гледката беше толкова красива...Последните лъчи на слънцето узаряваха пустоща която се бе разпростяла докъдето и видят очите...сега разбра съня си,това бе огледален образ на сърцето и.Тя застана на ръба и затвори очи,очакваше вятърът да я отнесе още по далеч,където да започне на ново и единствения спомен който да запази е тази гледка...Гледката на хоризонта /тя/ сливайки се с пустоща/той/,..но не!нещо я задържаше тук,а имено тези чувства които тя таеше дълбоко в себе си...тя просто искаше да види последния си изгрев ,преди да се слее с пустоща и да се докосне до хоризонта
© Емилия Todos los derechos reservados