ДА ПОДКОВЕШ ЯЙЦЕ

 Е, приятелю, откри ли своята истина?... Смисъла на своя живот?... „Истината е във виното” – беше казал някой. А твоята къде е? Мълчиш. Около теб – мизерия. Купища разпилени спринцовки, игли, маркучи – хаос от боклуци. Това ли е твоят свят? Това ли е твоята естествена среда? Живееш от едната доза до другата, ден за ден! И какво ти дава тя? Порция измамно щастие, илюзия навярно. Благословеният бял прашец – твоят Бог. Спасителната жилетка, която те държи на повърхността на помийната яма, наречена живот. А беше време, помниш ли?...
 Но това тогава не беше ти. Онова мило малко момченце, обградено от любов и грижи. Светът сякаш се въртеше около теб. Твоите прекрасни родители – те направиха така, че да се чувстваш център на Вселената! И изведнъж!... Край! Нещо се пречупи в теб. Никой не разбра как и кога точно стана това. Може би само ти... Първите любовни трепети, първата цигара, първото надрусване. А след това какво? Серия от безсънни нощи на мама и татко в очакване на своето чедо. Дали изобщо ще се прибере, а не в какво състояние. Този празен поглед – той казваше всичко... и нищо. И той разпали тяхната любов  още повече – да се борят за теб! За твоето спасение. „Все още има надежда, момчето е в ранен стадий на наркомания” – казваше човекът с бялата престилка. Тази надежда - ами тя като че се изпаряваше малко по малко с всяко посещение на клиника, на санаториум. Мисията стана невъзможна. Нещо като да обръснеш Ботев на снимка (който е ходил войник  ще ме разбере). Абе да подковеш яйце – правил ли си го, а? А после?... Годините се нижеха като кинолента на повреден прожекционен апарат. В жалка картина се превърна, човече, не мислиш ли?
 Но знай, че в тази картина (колкото жалка, толкова и страшна, родена сякаш в кошмарите на нечий болен мозък) има един цвят... Мъничък, колкото пшеничено зърно. Белият цвят – твоята душа! Май е време да помислиш и за него. Да се молиш за него! Защото той е нишката, която те крепи (колкото и тънка да е). Той е твоят път нагоре, а не белият прах. Прашецът те дърпа надолу – към бездната! Не тази, в която си в момента, а онази – по-страшната (от която няма измъкване). Представи си само: тъмно и влажно мазе, някъде на края на света. Вървиш слепешката в него и не знаеш какво ще настъпиш, не виждаш къде може да се опреш. Къде свършва, има ли завой, или продължава само направо? А може би зад някой ъгъл те дебне нещо – нещо ужасно. И изведнъж – сякаш блесва лъч, искрица светлина – микроскопична, но все пак светлина. Надежда. Хвани се за нея, тя ще те издърпа от пропастта, ще те изведе на верния път и ще сложи край на лутането ти. Тя – твоята вяра... и любов! Тя е твоят Бог, а не онзи, лъжливият, който те убива с измамното си щастие. Вслушай се в Него – той няма да те подведе! Може би не всичко е изгубено, как мислиш? Като начало бихме могли да запълним празнината от пропуснатата доза с една леденостудена бира, ей там в онази кръчма. Какво ще кажеш?... Ставай и да вървим!... Аз черпя...
 Е, май наистина ще го подковем.  Яйцето, де...